Анонс

Collapse

Правила на форума

Добре дошли във форума Мама!

Моля още веднъж да прочетете секцията Често Задавани Въпроси (F.A.Q.)

Преди да публикувате мнения моля да отделите няколко минути и да прочетете нашия Форумен Правилник.

Желателно е писането на кирилица. Ако нямате, може да ползвате вградената в сайта кирилица, която виждате горе вдясно. Когато натиснете с дясното копче, горе ще "падне" меню, от което може да изберете българската фонетична (BP) или бългаската стандартна (по БДС) клавиатура (BG). Разбира се ако не можете или имате някакъв проблем, може спокойно да използвате и латински букви.
Публикуването на лична кореспонденция във форума, без съгласието на подателя, е против правилата и разбиранията ни!

Това е за сега и още веднъж: Добре дошли!
See more
See less

Български народни приказки

Collapse
This is a sticky topic.
X
X
  • Filter
  • Време
  • Show
Clear All
new posts

  • Български народни приказки

    Болен здрав носи

    Един гладен вълк шетал из гората. От глад едва гледал. Отдалеч го видяла лисицата и се усмихнала. Тя познала, че вълкът е гладен, няма много сили, едва върви, и тозчас решила да му отмъсти и за голямата сила, която имал, и за смелостта му, и най-много за здравите му зъби. Тя само с хитринка се опитвала да преживява и винаги, когато могла, показвала на вълка, че тя е по-умна и по-хитра от него и по тоя начин отмъщавала за силата му. И сега, като го видяла такъв гладен и уморен, помислила си да го направи за присмех на другите. Отишла при него и заподскачала, подсмивала се радостно, търкаляла се.

    Кумчо-вълчо я погледнал сърдито и рекъл:

    — Що има, кумице? Що си толкова весела и радостна?

    — Как няма да съм радостна, кумче? — рекла лисицата. — Весела съм, сита съм, сега ми е паднало сърце на място.

    — Какво се е случило, кумице, че най-после и твоето сърце е легнало на мястото си? — попитал вълкът учудено.

    — Ох, кумче, кумче, да знаеш каква сватба са вдигнали в селото, що ядене има, що пиене, ум да загубиш. Па мен ме поканиха и аз сгризах набързо две-три печени кокошчици, пък се сетих за тебе: какво ли прави кумът, рекох си, та и той не дойде на тая богата сватба, да си хапне от сготвените агънца и от печеното теле.

    — Кума-лисо! — надигнал се изгладнелият вълк. — Веднага ме заведи на сватбата, че както съм изпусталял, и теб ще изям.

    — Да вървим, кумчо, да вървим! — забързала Кума-лиса. — Ще те заведа на тази богата сватба, та цял живот да помниш и разказваш.

    Тръгнали. Вървели, вървели и стигнали в селото. А тогава къщите били малки, ниски, покрити със слама. Вълкът и лисицата скочили на покрива на една къща, дето имало сватба, и Кума-лиса погледнала през комина. По едно време рекла:

    — Уууу, силна ракия, брей, изгори ми устата!

    — Кумице, ама дават ли ти да пиеш? — попитал Кумчо-вълчо.

    — Дават, кумче, дават! — рекла Кума-лиса и пак мушнала главата си в комина. — Ууу, колко хубаво е изпечено това пиле и с масло е полято. Е, тия хора знаят как да приготвят вкусни пиленцата.

    Кумчо-вълчо облизал устата си и побутнал лисицата:

    — Кума-лисо, чакай сега и аз да похапна малко. Гладен съм!

    — Ела, кумчо, ела! Ето, застани тук на моето място и пъхни главата си в дупката.

    Кумчо-вълчо пъхнал главата си през комина и лисицата, като го бутнала, той паднал право на сватбарската софра. Развикали се сватбарите, разтичали се, грабнали кой дърво, кой вила и погнали вълка. Той, горкият, едва избягал в гората, пребит от бой.

    Докато сватбарите гонели кумчо-вълчо, лисана слязла през комина в стаята. Там до огнището стояла само невестата. Лисана залапала бързо яденето, дето било на масата. После видяла едно гърне с кисело мляко и пъхнала главата си в млякото. Невестата я видяла, грабнала машата и тупнала лисицата по гърба:

    — Шшшът, червена котано, какво си нападнала млякото?

    Кума-лиса се измъкнала и беж да я няма. Ама в бързането цялата й глава била омацана с мляко. Като стигнала в гората, излегнала се и помислила: какво ли стана с Кумчо-вълчо? Дали го пребиха? И както си мислела така, изведнъж видяла вълка, едвам пристъпвал от болки. Тя започнала да пищи и да нарежда:

    — Олеле, майчице, пребиха ме тия лоши хора. Олеле, майчице, само по главата ме биха, та мозъкът ми изтече.

    Вълкът се ослушал и познал гласа на лисицата. Полека, полека стигнал при нея:

    — Олеле, кумице, пребиха ме! — оплакал се той.

    — Ох, кумче, кумче, мене ме пребиха. Костите ми счупиха, мозъка ми изкараха. Я погледни ми главата, целият мозък е разсипан. Не мога да се отмъкна до къщи, да си умра при децата, да ме не разнасят тук орлите и враните.

    Кумчо-вълчо, като я слушал как рони сълзи и как нарежда, дожаляло му и рекъл:

    — Ще ти помогна, Кума-лисо, да си отидеш до къщи. И аз съм пребит, ама мозъкът не ми е изтекъл. Ти съвсем си съсипана.

    Навел се Кумчо-вълчо, Кума-лиса скочила на гърба му и се усмихнала. Повървели малко, вълкът едва пристъпвал от болки, а Кума-лиса не могла да се сдържи от радост, че болният я носи, та си рекла:

    — Болен здрав носи, болен здрав носи!

    — Какво казваш, кумице?— позапрял се Кумчо-вълчо.

    — Нищо, нищо, кумчо! Бая си на болната глава, дано ми пооздравее, та да си видя къщата.

    Пак тръгнал Кумчо-вълчо и Кума-лиса занареждала:

    — Болен здрав носи, болен здрав носи!

    — Потърпи, кумичке, потърпи, сестричке! — замолил я Кумчо-вълчо. — Скоро ще стигнем у вас, потърпи още малко!

    А Кума-лиса примирала от смях и пак думала тихо:

    — Болен здрав носи, болен здрав носи!

    Кумчо-вълчо се поослушал добре и разбрал приказките на лисана. Ядосал се люто и я изхвърлил от гърба си:

    — Чакай сега да видя кой е болен и кой здрав! — И като се пусне след нея...

    Бягала Кума-лиса, бягала, колкото сили имала, ама вьлкът здраво напирал с всички сили, та не усещал болките си. Лисицата се вмъкнала в дупката си, ама Кумчо-вълчо я сграбил за едната нога. Тя приплакала от болка, но завикала високо:

    — Дръж, вълчо, корен, дръж, вълчо, корен!

    И вълкът, нали си е глупав, пуснал ногата на лисицата и захапал един корен. Лисицата изпищяла:

    — Олеле, майчице, ногицата ми отиде! Олеле, майчице, ногицата ми изяде!

    Кумчо-вълчо, като чул това, настървил се още повече и дърпал с всички сили, докато изкъртил зъбите си.

    Лисицата, доволна от това, че е отмъстила на Кумчо-вълчо, и сега ходи сама и напада селските курници. А Кумчо-вълчо, когато си спомни за хитрината на Кума-лиса, притъмнява му пред очите и изяжда всичко, каквото му падне.

    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"



  • #2
    Относно: Български народни приказки

    Дъщерята на говедаря

    Един стар болярин повикал сина си и му рекъл:

    - Хайде, сине, тръгвай по света да си намериш невеста. Време е вече. Ти порасна, пък и годините минават. Нивата трябва да бъде пожъната, додето не е почнало да се рони зърното.

    - Ами каква мома да взема, тате? - попитал синът. - Не ще и дума, че трябва да бъде от знатен род, да е богата и по-хубава от всичките девойки на земята.

    - Ти, сине, по-добре ще сториш, ако не гледаш нито рода й, нито хубостта й, нито богатството й, ами гледай да бъде добра къщовница и разумна стопанка.

    Повикал младият човек вуйча си за другар по пътя и двамата тръгнали по села и градове - невеста да дирят. Де когото срещнели, питали и разпитвали познават ли такова момиче, което да бъде и разумна домакиня, и добра къщовница, за да стане снаха на първия болярин в държавата. Но всички клатели глава.

    - Такова момиче в нашия край няма. Идете на друго място.

    Като обходили навсякъде, най-сетне двамината пътници се отбили в едно село и спрели до голямата крайселска чешма, където вечерно време девойките ходели за вода. Поседнали и почнали да гледат. Додето притъмнее се извървели всичките момичета, но нито едно не харесало на сгледниците.

    - Тези ли са всичките моми в селото ви? - обърнал се младият човек към селския чорбаджия, който излязъл да посрещне чужденците.

    - Има още една, но тя не е жена за тебе.

    - Защо?

    - Защото е говедарска дъщеря.

    - Нищо, че е говедарска дъщеря, заведи ни у тях да я видим.

    Упътили се тримата мъже към сиромашката къщурка на селския говедар. Къщурката се намирала край селото. Щом надникнали вътре - младият човек и вуйчото се спогледали: къщурката светела белосана, дворът бил чисто преметен, прозорците греели и всяко нещо било на мястото си. На прага ги посрещнала говедарската дъщеря. Тя не била пременена и накитена, но от цялото й същество лъхали чистота и скромност.

    - Тази ще бъде моя жена! - прошепнал на вуйчо си младият човек, щом видял девойката и наредбата на къщата й.

    Говедарската дъщеря попитала чужденците отде идат и по каква работа ходят.

    - Ние сме търговци на добитък - отвърнал вуйчото. - Чухме, че твоят баща има за продан една телица. За нея сме дошли.

    - Моят баща още не се е върнал. Поседнете, докато се върне - рекла девойката, поднесла възглавници на гостите и стъкнала огъня в огнището, за да приготви вечеря. Почнала да шъта. Гостите не можели да й се нагледат.

    По едно време пристигнал и старият говедар. Той се ръкувал с двамата сгледници; поканил ги на вечеря и също ги попитал по каква работа са тръгнали.

    - Няма какво да крием - отвърнал вуйчото. - Ние сме тръгнали да търсим невеста за този млад човек. Обходихме, кажи-речи, цялата държава и не можахме да намерим мома, каквато търсим. Най-сетне допряхме до твоята дъщеря. Този момък, щом като я видя, очите му останаха в нея. Съгласен ли си да му я дадеш за жена?

    - Да му я дам - отвърнал старият говедар, - защо да не му я дам, тя е вече ябълка за късане, но по-напред трябва да ми кажете какъв занаят има този човек.

    - Никакъв занаят не зная - отговорил младият момък, - аз съм син на първия болярин в държавата. Защо ми е занаят?

    - Аз не те питам на кого си син, а какъв занаят имаш - повторил говедарят.

    - Не ставай смешен - намесил се вуйчото, - защо му е занаят, когато неговият баща владее много села и градове, а ковчезите му пращят от злато и сребро. Твоята дъщеря ще живее като царица.

    - Аз нямам дъщеря за човек, който не знае никакъв занаят - отсякъл говедарят. - Заповядайте сега да опитаме гозбата, която е приготвила дъщеря ми, а за женитба и дума да не става. Аз съм решил да оженя дъщеря си за човек със занаят.

    Гостите почнали да сърбат от паницата и отново се спогледали - никога не били яли такова сладко ядене.

    След вечеря, когато легнали да спят, младият човек рекъл на вуйча си:

    - Вуйчо, като се върнем вкъщи, аз ще повикам другарите си на помощ, ще дойда пак тука и ще взема девойката насила.

    - - Насила тая работа не става. Защото после няма да имате с невестата си добър живот. По-харно ще бъде, ако се запретнеш и научиш някой занаят. Тогава старият ще склони и ще ти я даде доброволно.

    - Добре, ще науча, аз съм болярски син, как може да не науча! - рекъл младият човек, завил се презглава с мекия юрган и заспал.

    На другия ден, след като се простили с говедаря и дъщеря му, сгледниците се упътили към града. Отишли право в златарницата на най-изкусния майстор златар.

    - Какво ще поръчате? - посрещнал ги златарят.

    - Ние не сме дошли поръчки да правим - заговорил вуйчото.

    - А какво искате?

    - Искаме да научиш този момък да прави златни пръстени, гривни и обеци, пафти от сребро да кове. Ще го вземеш ли?

    - Ще го взема, стига да му иде отръки.

    - Колко време ще трябва да стоя при тебе, докато науча златарския занаят? - попитал болярския син.

    - Най-малко три години.

    - Три години ли? Дума да не става. Да не съм луд да остана цели три години в твоята работилница!

    - Тогава златарски занаят няма да научиш! - рекъл златарят.

    - Слушай - почнал да го придумва вуйчото, - този момък е син на най-богатия царски човек. Предай му знанията си за две-три недели. Няма да сбъркаш. Баща му ще те затрупа с пари.

    - Не мога да го науча за по-малко от три години. Моят занаят е тънък. В него има голямо изкуство.

    - Да си вървим, вуйчо! - извикал момъкът и блъснал ядосано вратата на златарницата.

    Излезли двамата сгледници и тръгнали от работилница в работилница - да търсят лесен занаят. Тук похлопали, там попитали, но навсякъде им отговаряли, че за всеки занаят трябва наука, време и търпение. Най-сетне спрели пред работилницата на един старец, който плетял кошници от обелени върбови пръчки.

    - Ето лесен занаят за мене! - извикал момъкът и се обърнал към кошничаря: - Хайде, дядо, за колко време ще ме научиш на твоя кошничарски занаят?

    - А че, синко, ако не си глупав човек, за две-три недели ще се научиш да плетеш хубави кошници от върбови пръчки с лешникови уши.

    Зарадвал се болярският син и останал при стария кошничар. Заловил се здравата и седнал да учи занаята. Най-напред той белел корите на върбовите пръчки, сетне започнал да огъва обръчите и да заплита самите кошници. След като се потил и пъшкал не три,а седем недели време, момъкът най-сетне измайсторил една кошница, грабнал я и се затекъл към къщурката на селския говедар.

    - Какво ми носиш в тая кошница? - посрещнал го старият говедар.

    - Нищо не ти нося. Кошницата е празна, но аз дойдох да ти се похваля, че вече имам занаят. Тая кошница е моя работа.

    Говедарят я разгледал и отсъдил:

    - Не е лоша. Ти ще прощаваш, но аз искам да видя с очите си как плетеш кошниците. Тая нощ искам да ми измайсториш още една кошница.

    - - Добре - рекъл момъкът и отишъл към реката да насече върбови пръчки. Подир малко се върнал с цял наръч пръчки. Обелил им корите, наместил се на рогозката и почнал да плете. Дордето пропеят първите петли - кошницата била готова. Старият говедар се вдигнал в зори, разгледал новата кошница, останал много доволен и проводил дъщеря си на лозето - да я напълни с грозде. Когато момичето излязло, говедарят се обърнал към момъка и казал:

    - Готов съм да ти дам дъщеря си за жена, защото разбрах, че владееш майсторски един занаят. Слушай сега да ти разкажа историята си, тогава ще разбереш защо исках от тебе занаят. Аз, сине, сега паса говедата на селяните, а трябва да знаеш, че някога бях цар на Скития, владеех безкрайни земи, заповядвах над милиони хора.А макар, че моята царска съкровищница беше пълна със злато и скъпоценни камъни, окото ми не се насищаше на имане. Облагах народа си с големи данъци, мъчех хората и те се отвърнаха от мене. А когато в земята ми нахълтаха чужди войници, моят народ не се дигна да защити престола ми с оръжие, ами ме остави да пропадна. Моят неприятел - северният цар - навлезе в държавата ми, разби крепостите ми и превзе столицата ми. Той ме довърши. Всички смятаха, че съм загинал. Но аз съм още жив и сега стоя пред тебе. Ще попиташ как съм отървал кожата. Ще ти кажа. Когато неприятелските войски запалиха двореца ми, аз се измъкнах през един подземен изход, без да ме забележи никой, и тръгнах да бягам. Скрих се в едно тресавище и три дни и три нощи не мръднах. Изпоядоха ме комарите. Сетне, когато моят неприятел прибра ножа в ножницата, аз излязох и тръгнах към границата. Много време бъхтах път, додето стигна тука, във вашата земя. Заселих се в туй село. Никому не казах кой съм. Селяните излязоха добри хора. Прибраха ме, нахраниха ме и склониха да им стана селски говедар, защото не знаех никакъв друг занаят. Тръгнах подир селските говеда, построих си тази къщурка и се задомих повторно, защото моят неприятел беше отвлякъл първата ми жена. Сега, макар че на стари години съм принуден да тичам подир говедата, които щръклеят, не се оплаквам, защото изкарвам с честен труд хляба си. А в къщата ми има едно незаменимо съкровище - моята дъщеричка. Разбра ли сега защо искам да оженя дъщеря си за човек със занаят? Занаятът, момко, тежи повече и от царската корона.

    - Имал си право - рекъл младият кошничар и излязъл да посрещне годеницата си, която вече се връщала от близкото лозе и носела на рамото си новата кошница, пълна с жълти гроздове.

    На другия ден момъкът отвел говедарската дъщеря в къщата на баща си и там направил голяма сватба.

    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


    Comment


    • #3
      Относно: Български народни приказки

      Лоша дума не се забравя

      В една гора имало пещера и в нея малки мечета. Край пещерата дървар сечал дърва и видял, че едно меченце излязло из един храст и се закачило в шипките. Мъчило се горкото мече да се откачи от острите бодили на шипката, ала не могло. Дърварят го видял, домиляло му, оставил брадвата и отишъл, та помогнал на мечето и го откачил от шипката. После го прегърнал и отнесъл до пещерата, оставил го само да се оправя и се върнал, та грабнал брадвата и започнал работа. Близо някъде била мечката, майката на меченцето, тя видяла какво направил човекът и отишла да му се отблагодари:

      — Човече, ти ми стори голямо добро — рекла тя. — Искаш ли да станем приятели?

      Човекът се съгласил и двамата се сприятелили. Отначало човекът се боял от мечката, но полека лека свиквал с нея и станали големи приятели. Всякога, когато идвал в гората за дърва, мечката излизала и му помагала, докато натовари колата, а после дълго го изпращала и се уговаряли за нови срещи там, близо до пещерата, където той спасил меченцето й. И човекът, колкото пъти идвал в гората за дърва, все отсядал близо до пещерата, мечката му помагала и се разговаряли като добри другари.

      Те станали толкова близки и обичани приятели, че веднъж, когато се разделяли, целунали се по устата, а човекът казал на мечката:

      — Ех, добри приятелю, много си добър приятел, всичко ти е хубаво, ама едно ти не струва: мирише ти душата на лошо!

      Човекът дори и не помислил добре какво е казал, та не се и досетил, че тази дума може да обиди мечката. А мечката клюмнала. Тежка, като камък, паднала човешката дума в сърцето й и силно я заболяло, ала нищо не му казала, само си протегнала врата и се примолила:

      — Човече, я ме удари с брадвата по главата, колкото можеш силно, ако не, ще те изям!

      Човекът се позабъркал и мъчил всякак да измоли мечката да не я ударя. Ала тя не отстъпвала от речената дума: удари ме силно и толкова! Не ме ли удариш, ще те изям! И най-сетне, тя като не отстъпила, той замахнал с брадвата и я ударил силно, та й направил голяма рана. Разделили се посърнали, но пак се уговорили да се търсят на същото място край пещерата.

      Много пъти ходил след това дърварят в гората, обикалял около пещерата, ала никога не се срещнали с мечката. Той си мислел, че тя е умряла от тежката рана, и не можел да се начуди защо така й хрумнало да иска да я посече, когато били толкова добри приятели. Минали много години и човекът забравил за мечката. Но веднъж случайно връхлетял на нея в гората. Познали се, здрависали се, разговорили се като стари познайници. Когато човекът натоварил колата с дърва и се приготвил да подкара воловете, мечката му рекла:

      — Я огледай добре главата ми, приятелю, дали ще видиш раната, гдето някога ме удари с брадвата.

      Човекът разгърнал вълната на врата й — раната била зараснала и дори белег нямало, та рекъл на мечката:

      — А бре, приятелю, то дори не се познава да е имало рана. А аз, спомням си много хубаво, като че вчера беше, ударих те доста силно тогава и дори мислех, че си умряла от дълбоката рана.

      Мечката рекла:

      — Видиш ли, добри ми приятелю, че раната зарасна, и аз забравих за нея, но оная дума, дето ми каза тогава, няма да забравя, докато съм жива. От мен да знаеш: дълбока рана заздравява, а лоша дума не се забравя.

      Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
      "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


      Comment


      • #4
        Относно: Български народни приказки

        Балонът на яда

        В една стара къща с голям и сенчест двор живеело семейство с две деца — братче и сестриче. Братчето било по-малкото и се казвало Йордан, а момичето — Христина. Те постоянно се сдърпвали и карали за дреболии.

        Христина имала една любима играчка — стъклена топка — и понеже много я обичала, я пазела грижливо от брат си. Един ден обаче на Йордан му се прищяло да поиграе със стъклената топка на кака си. Взел я и започнал да я подхвърля. Но без да иска я изпуснал и тя се счупила. След малко се появила сестра му и много се ядосала:

        — Как можа да я изпуснеш, непохватник такъв. Сега какво ще правя без любимата си стъклена топка. Вече никой не може да ми я върне.

        — Извинявай — казало гузно братчето — не исках да я счупя.

        — Кой ти каза да я пипаш, това си беше моята стъклена топка, и само моята — продължила да се сърди сестра му.

        Нея толкова я доядяло на братчето й, че започнала да се подува, подува, подува, докато не заприличала на балон.

        И докато се чудела какво става, дочула от корема си странен боботещ глас:

        — Бу-у. Колко ми е хубаво и широкичко тука. Толкова време не бях се разполагал така.

        — Ама... — в недоумение попитала Христина — кой си ти? Да не си някакво животно?

        — Е, това е. Все ми се падат едни умници. Никакво животно не съм, драга, а съм чувство.

        — Как така? — преглътнала Христина, защото гърлото й било пресъхнало — ама те чувствата не говорят.

        — Бъркаш, драга, говорят, но само на сърцето. А сега то ме слуша широко отворено. Но да оставим това настрана, тъй както си се подула, дали не можеш да се търкулнеш до кухнята и да ми налееш ябълков сок, а?

        При тези думи Христина се ядосала още повече и не щеш ли — продължила да се подува.

        — Леле, какво става с мен? — разтреперила се от ужас тя.

        — Каквото ти се пада. Като се сърдиш за глупости, ще има да се подуваш до безкрай.

        — Ей ти, гаден балон, веднага излизай от мен — развикала се Христина и започнала да се тупа по корема.

        — Ха-ха-ха. Няма мърдане оттук, освен ако не ми омръзне в теб и не ти кажа как можеш да ме изгониш.

        — Ама ти си много странен. Не можеш ли сам да си тръгнеш? — попитала зачудена Христина.

        — Не — отвърнал балонът — ще трябва ти да ме изгониш.

        — Как да те изгоня?

        — Няма да ти кажа — заял се балонът.

        — Кажи ми де, моля ти се.

        — Добре де, иди ми налей ябълков сок и ще ти кажа.

        Христина се търкулнала до кухнята, защото вече приличала на топка и изгълтала набързо цяла чаша ябълков сок.

        — Уха, това се казва прохлада. Така се бях разгорещил, че ми излезе пот на челото.

        — Хи-хи — не се сдържала Христина. Ама ти нямаш чело.

        — Ей, момиченце, внимавай, че няма да ти кажа как да ме изгониш — заканил се не на шега балонът.

        — Добре, добре — окопитила се Христина — извинявай. Цялата съм в слух.

        — Простичко е, драга. Смени ме с госпожа Прошка.

        — Моля?

        — С чувството прошка, умнице — казал важно балонът.

        — Това ли било, ей сега ще те изгоня. Сбогом, досадно балонче.

        И Христина започнала да се опитва упорито да прости на братчето си. Опитвала, опитвала но нищо не се получило. Продължила така ден, два, три, пак нищо.

        Накрая започнала да се отчайва, че ще успее да прости и се разплакала:

        — Не трябваше да се ядосвам така на брат си за играчката. Той е по-малък и вероятно не е искал да ми стори зло — хлипала Христина.

        И в този момент балонът се изпарил като дим, а Христина отишла при брат си и го прегърнала горещо. Йорданчо се зачудил какво става със сестра му, но понеже я обичал много, се усмихнал и я целунал:

        — Извинявай, скъпа сестричке, повече няма да правя така.

        Двамата се хванали за ръце и припнали да си играят на двора.

        Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
        "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


        Comment


        • #5
          Относно: Български народни приказки

          Галената дъщеря

          В едно село живееха двама души: мъж и жена. Те си имаха само една щерка, много я обичаха и не даваха прашинка да падне отгоре й. На ръце я дигаха и слагаха. Съседите я наричаха "галената дъщеря". Майката и бащата се трепеха от сутрин до вечер, за да изкарат хляба и облеклото, а дъщерята нищо не вършеше. Сутрин се излежаваше до късно. Когато и омръзнеше лежането, майката отиваше при нея, обличаше я, сресваше и косата и я хранеше като бебе: слагаше и ядене в устата с една лъжица. Сетне и постилаше някоя мекичка дреха до огнището. Галената дъщеря седеше там, почваше да клати глава и да дреме. Когато и ставаше студено, тя изговаряше само една дума:

          - Примък!

          Чуеха ли тая дума, бащата и майката се втурваха, хващаха я под мишница и я примъкваха по-близо до огъня. Когато пък и станете горещо, девойката изговаряше лениво втората дума:

          - Отмък!

          И старците я дърпаха назад.

          Днес тъй, утре тъй, докато галената дъщеря порасна и стана мома за женене. Почнаха да тропат на вратнята годежари. Майката ги посрещаше и ги предупреж-даваше:

          - Ще ви го дадем, защо не, но тряба да ви кажа, че нашето момиче е галено. Дали ще може да му шетате тъй, както ние му шетаме?

          И тя разказваше как девойката обича да се излежава край огъня, как я примъкват и отмъкват и как и слагат яденето в устата.:

          - Не е за нас! - клатеха глава годежарите и си отиваха.

          Много свят се изпровървя, но никой не се реши да вземе галената дъщеря за невеста. Най-сетне пристигна един момьк с напукани от работа ръце, изпокалян, изморен, с корясала от пот риза. Той идеше направо от никата.

          Когато майката разказа каква е нейната дъщеря, момъкът рече:

          - Тъкмо за мене жена. Ще си живеем като гълъб и гълъбица. На ръце ще я нося.

          Дайте ми я.

          - Вземи я - рекоха старците, отмъкнаха галената си дъщеря от огнището, сьблякоха и напрашените дрехи, облякоха и булчината премяна и я натовариха на колата.

          Момъкът я откара у дома си, намести я върху постелка до огнището, отиде на дръвника, насече наръч дърва, донесе ги и накладе буен огън. Щом главните запращяха и напекоха невестата, тя извика:

          - Отмък!

          Но младоженецът се почеса по врата, престори се, че нищо не чува, и излезе на двора.

          Главните се разгоряха още по-силно.

          - Отмък! - изпищя галената дъщеря, защото пламъците подхванаха ходилото на чорапа й и като видя, че няма кой да я дръпне назад, отскочи сама и побягна до вратата. Досети се да натопи запаления чорап в копанята, където имаше вода за кучето. Инак кракът й щеше да изгори.

          Беше късна есен. Навън духаше студен бятър. Невестата поседя, поседя и зъбите и почнаха да тракат от студ.

          - Примък - извика тя веднъж. - Примък! - рече повторно и щом разбра, че няма кой да я отнесе, стана сама и се повлече към огнището.

          И нали нямаше кой да сготви ядене, вечерта двамата младоженци си легнаха гладни.

          На другия ден младият мъж се вдигна в зори и почна да поръчва на постелката, върху която лежеше гладната му невеста:

          - Слушай, постелко - рече той, - аз отивам да ора, а ти наготви обяд, половината остави на жена ми, а другата половина донеси на нивата. Само гледай да не закъснееш, защото ще играе тоягата по гърба ти.

          Замина орачът на работа, а жена му си остана да лежи там, където я беше оставил. Като наближи обяд, тя се обърна към постелката:

          - Ставай, мари постелко, не чу ли какво заръча мъжът ми? Наготви ядене, защото умирам от глад.

          Постелката мълчеше.

          - Мисли му, ако не сготвиш! - закани се невестата и се примъкна към огъня. Вечерта орачът се върна помръзнал, гладен.

          - Ти, постелко - викна той, - защо не ми донесе днес ядене? Трябваше да и напомниш! - обърна се той с укор към жена си.

          - Думах и, мъжо, но тя си прави оглушки и не ме послуша - почна да се оправдава невестата.

          Тогава гладният орач сграби постелката, метна я на гърба на невестата си и почна да я налага с тоягата си.

          - Олеле, мъжо - развика се невестата, - ти биеш постелката, а пък мене боли?

          - Търпи, жено, търпи, аз я бия, за да те слуша - каза орачът и хубаво наложи постелката.

          Пак си легнаха гладни. На третия ден се случи същата история. На четвъртия ден галената дъщеря, като видя, че постелката пет пари не дава и не ще да сготви нищо на мъжа и, стана сама, запретна си ръкавите, разтреби къщата, свари едно гърне боб, сипа го в менчето, изпече една топла питка, премени се, бодна едно цвете на челото си и отнесе яденето на нивата. Седнаха двамата младоженци и се нахраниха хубаво.

          - Най-сетне постелката ме послуша и се залови на работа - рече мъжът, като свършиха яденето.

          - Ами, послушала те. Не се е мръднала. Само се въргаля край огнището.

          - Ами кой наготви яденето?

          - Аз.

          - Тогава изхвърли постелката навън, когато си идеш вкъщи. Не искам да я виждат очите ми.

          Вечерта младият оврач, като видя, че къщата е разтребена и пременена, рече на жена си:

          - Няма да позволяваш на постелката да се излежава край огнището, защото ще играе дървен господ.

          - Да не съм луда да я пусна - отвърна невестата. - Ако влезе вкъщи, пак ще ме боли гърбът. Не искам да се мъча аз заради една мързелива постелка.

          Заживяха си младите. Овчарът работеше нивите, а невестата гледаше къщата. Не щеш ли, по едно време пристигна невестината майка и се развива отдалеч:

          - Дойдох, дъще, да видя как си поминувате. Добре ли си, носи ли те твоят мъж на ръце, дава ли ти ядене в устата, примъква ли те до огъня и отмъква ли те, когато ти стане горещо?

          - Ах, майко, да знаеш какво се случи - почна да разказва невестата. - Тук имаше една проклета постелка, мързеливо нещо, ти казвам. всеки ден моят мъж я налагаше с една тояга и пак не разбираше от дума, ти казвам.

          И невестата разправи всичко на майка си.

          Майката кипна.

          - Аха - рече тя, - значи той те кара да му готвиш и да метеш къщата му. Ами че тия ръчички за метла ли са, мамино чедо галено? Брей, на какъв човек попаднахме! Ти не бива да седиш повече в тая къща. Къде ти е прикята, дъще? По-скоро прибери всичко, що е твое, че да бягаме оттук.

          - Къде ще идем? - попита дъщерята.

          - У дома. Аз ще се грижа за тебе тъй, както съм се грижила по-рано. Не съм съгласна да се трепеш тука.

          Невестата, която беше свикнала да слуша майка си, прибра прикята си, направи един голям вързоп, метна го върху гърба на майка си и потеглиха. Тъкмо излязоха навън, ей го насреща орача - връща се от нивата.

          - Къде я водиш? - изправи се той срещу старата жена.

          - Прибирам си я. Защо я караш да се трепе, тя не е научена да работи.

          - Връщайте се по-скоро вкъщи, докато не съм дигнал тоягата - извика орачът и накара двете жени да се покърнат назад. Влязоха вкъщи.

          - Слагай трапезата, че съм гладен като вълк! - обърна се младият мъкж към жена си. - Сипи яденето в дбе паници и дай погачата!

          Невестата покорно сипа яденето в две паници и търкулна една бяла погача. Мъжът пое погачата, разчупи я на две, подаде половината на жена си и рече:

          - Яж!

          - А на мене?- попита майката.

          - На тебе ли? - обърна се към нея зетят. - За твоята златна уста, която учи дъщеря си да не работи, аз ще донеса нещо златно.

          И като изскочи навън, орачът отиде в плевнята, напълни една торбичка със слама, отнесе я на майката, окачи я на шията и, па викна:

          - Яж!

          Майката позеленя от обида, скочи, захвърли торбата и извика:

          - Няма да ви стъпя вече! Тъй да го знаете! - блъсна вратата и се втурна тичешком към своето село.

          Когато се върна у дома си, тя се провикна въм мъжа си:

          Вземи дряновицата и върви да докараш тук дъщеря ми. Аз съм я учила живот да живее, а не да робува. По-скоро тръвай!

          Дигна се бащата и отиде при галената дъщеря. Разпита я как си поминува и като разбра каква е работата, рече:

          - Аз, дъще, дойдох да те прибера, но виждам, че ще бъде по-добре да останеш при мъжа си. Гледай си работата. Не се връщай дома, защото ние с майка ти почнахме вече да стареем. Утре ще умрем. Няма да има кой да те отмъкне от огнището и ти ще изгориш. Тежи ли ти работата?

          - Не ми тежи, тате, нали съм здрава и млада.

          - Тогава работи, чедо, шетай на работния орач и не слушай майка си. Иди сега да посрещнеш мъжа си, кажи му добър вечер и му помогни, додето разпрегне воловете и ги настани в обора.

          Рипна невестата и изскочи навън. Орачът, като я видя, че е дошла да го посрещне, учуден я попита:

          - Кой те научи да правиш тъй? Досега не си го правила.

          - Баща ми - отвърна невестата, - той ни дойде на гости.

          Орачът влезе вкъщи зарадван, здрависа гостенина, подаде му възглавница да седне, нахрани го хубаво, почерпи го, настани го в меко легло, а на сутринта метна на рамото му един кожух от лисичи кожи и го изпроводи сърдечно.

          Старицата излезе да го посрещне на вратника и като видя кожуха, отдалече почна да се вайка.

          - Леле, старче, какво е направил проклетият наш зет? Мене ме накара да ям слама, а тебе те е налагал тъй, че кожата ти е одрал!

          Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
          "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


          Comment


          • #6
            Относно: Български народни приказки

            Ян Бибиян-Елин Пелин -Тука

            Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
            "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


            Comment


            • #7
              Относно: Български народни приказки

              Дядовата ръкавичка

              Тръгнал дядо за Златица,

              изгубил си ръкавица.

              Там играла на поляна

              Малка мишчица Гризана,

              ръкавичката видяла

              и на топличко се свряла.


              Ей го мокър и подплашен

              тича Зайо от горица.

              Спира го на пътя прашен

              дядовата ръкавица.

              - Кой на топло там се гуши? -

              пита Зайо дългоуши...

              - Аз съм мъничка Гризана.

              Кой си ти, та страх ме хвана?

              - аз съм Зайо Средногорски,

              крия се от думи хорски -

              каза Зайо боязливо

              и попита предпазливо:

              - В тая топла ръкавица

              мир дали ще да намери

              мойта, плахата душица?

              - Влез, самичка ми е скучно! -

              рече Гризла благозвучно.

              Подир малко иде Лиса.

              (То без нея що ли бива?)

              Насред пътя се курдиса

              и лукаво се подсмива.

              - Кой е в тая ръкавичка? -

              пита хитрата кумичка.

              - Мишка мъничка гризлива

              тук на топло си почива,

              Зайо-байо Средногорски,

              скрит от лоши думи хорски.

              Ами ваша милост кой е

              и защо ни безпокои!

              - Аз съм златната лисица

              и желая да се стопля

              в вашта чудна ръкавица.

              - Влез, макар че сме мнозина,

              но нали ни си роднина!


              Тръгна Вълчо от гората

              по работа към селата.

              Спира той на пътя прашен -

              гладен, настървен и страшен.

              Ръкавичката съглежда,

              да подуши се навежда,

              но усеща я, че шава

              и запитва той тогава:

              - Чия уплашена душица

              крий се в тая ръкавица?

              - Тук на топло си почива

              мишка мъничка гризлива,

              Зайо-байо Средногорски,

              скрит от лоши думи хорски,

              още нашата кумица,

              златокожата лисица.

              ами ваша милост кой е

              и защо ни безпокои?

              - Аз съм Вълчо от Балкана,

              гост желая да ви стана...

              - Влез, макар че сме мнозина,

              но нали си ни роднина!


              Подир малко всички сещат

              цяла земя разлюляна -

              иде рошава Мецана,

              в ръкавицата надникна

              и юнашки се провикна:

              - Чия уплашена душица

              крий се в тая ръкавица?

              - Тук на топло си почива

              мишка мъничка гризлива,

              Зайо-байо Средногорски,

              скрит от лоши думи хорски,

              още нашата кумица,

              златокожата лисица,

              Кумчо-вълчо от балкана,

              гост на нашата покана.

              Ами ваша милост кой е

              и за що ни безпокои?

              - Аз съм рошава Мецана,

              гост желая да ви стана.

              - Влез, макар че сме мнозина,

              но нали си ни роднина!


              Събрали се те другарски,

              разположили се царски

              и ръкавичката на друма

              и отворили си дума...

              Скоро дядо от Златица

              се завърна да потърси

              свойта топла ръкавица.

              Зер, ако я намери,

              баба с кремък ще я дере...

              И вървейки, и кашлейки,

              насред пътя той се спира

              и душата му примира,

              сърце му се разтреперва -

              гледа, гледа и не верва:

              ръкавичката му шава,

              миша глава се подава

              и опашка от лисица,

              и парченце от ушенце,

              едно късче кожух мечи,

              светят остри зъби нечии...

              - Какво мислиш бре, човече! -

              дядо сам на себе рече

              и ръкави си възпрете,

              и с тоягата удари,

              и повтори и потрети...


              Вечерта дома го срещна

              неговата баба стара:

              дядо лов с колата кара

              и засмян дори до уши,

              той лулата важно пуши...

              Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
              "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


              Comment


              • #8
                Относно: Български народни приказки

                stertje, супер тема си отворила! Благодаря ти, дори и аз, дето нямам вече малко деца да им чета приказки...
                Благодаря ти още веднъж!

                Comment


                • #9
                  Относно: Български народни приказки

                  Айде,айде уважаема,то нали знаеш ,човек като вземе да одъртява ,почва да се вдетинява ,Я приказчица,я кисело млекце,я spice platinum
                  Или казваш - започвам отначало

                  Comment


                  • #10
                    Относно: Български народни приказки

                    Първоначално написано от Kremena
                    stertje, супер тема си отворила! Благодаря ти, дори и аз, дето нямам вече малко деца да им чета приказки...
                    Благодаря ти още веднъж!
                    Моля ...за мене също е удоволствие

                    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                    Comment


                    • #11
                      Относно: Български народни приказки

                      Първоначално написано от vales
                      Айде,айде уважаема,то нали знаеш ,човек като вземе да одъртява ,почва да се вдетинява ,Я приказчица,я кисело млекце,я spice platinum
                      Или казваш - започвам отначало
                      Когато разбрали, че красивото е красиво,
                      се появило безобразното.
                      Когато разбрали, че доброто е добро,
                      се появило злото.
                      Затова
                      битието и небитието
                      се пораждат едно от друго.
                      Трудното и лесното
                      се създават едно от друго.
                      Дългото и късото се сравняват.
                      Високото и ниското се съизмерват.
                      Звуците образуват мелодия.
                      Началото и краят се редуват.
                      Затова мъдрият действа
                      в бездействие.
                      Учи се безмълвно,
                      Предизвиква промени безучастно,
                      Твори безкористно.
                      Започва без усилия.
                      Завършва, без да се гордее.
                      Не се гордее и не го отбягват.

                      Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                      "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                      Comment


                      • #12
                        Относно: Български народни приказки

                        Първоначално написано от vales
                        Айде,айде уважаема,то нали знаеш ,човек като вземе да одъртява ,почва да се вдетинява ,Я приказчица,я кисело млекце,я spice platinum
                        Или казваш - започвам отначало
                        За киселото млекце си прав

                        Comment


                        • #13
                          Относно: Български народни приказки

                          http://www.slovo.bg/showtype.php3?wh...%E0&field=Type
                          The big trouble with dumb bastards is that they are too dumb to believe there is such a thing as being smart.


                          Няма лек срещу провокаторите. Бан на никове, бан по IP, бан по име, бан по фамилия, бан по ЕГН не помага, ако целокупното форумно население отговаря на провокациите им

                          Най-доброто нещо, което можете да прилагате към общи дразнители е Ignore!
                          Всеки един ваш отговор, налива вода във воденицата на тези, които ви провокират!

                          Comment


                          • #14
                            Относно: Български народни приказки

                            Първоначално написано от Ivan
                            Да част от приказките са от там..

                            Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                            "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                            Comment


                            • #15
                              Относно: Български народни приказки

                              Баба и внуче
                              Ран Босилек

                              Имала си една баба внуче. Мъничко, ала хитричко. Един ден му се дояли ябълки, а кошницата била нависоко.
                              - Баба, била ли си мъничка?
                              - Била съм, бабиното. Който не е бил мъничък, не може да остарее.
                              - По-добре да не си била мъничка, че да не остаряваш.
                              - Ех, де да съм знаела, бабиното.
                              - Бабо, когато си била малка, играла ли си с топка?
                              - Играла съм.
                              - Бабко, вземи една ябълка от кошницата! Хвърли я като топка да си спомниш младите години. Аз ще се мъча да я хвана. Ако не я уловя, ще се натърти. Не бива да се слага в кошницата. Може да изгние. Ще повреди и другите ябълки. Ще я умия и ще я излапам.
                              - Ами, ако я хванеш? – пита бабата.
                              - Ако я хвана, направо ще я изям, да стана голям, та ябълките да си вземам сам.

                              Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                              "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                              Comment

                              Working...
                              X