Анонс

Collapse

Правила на форума

Добре дошли във форума на На лафче!

Моля още веднъж да прочетете секцията Често Задавани Въпроси (F.A.Q.)

Преди да публикувате мнения моля да отделите няколко минути и да прочетете нашия Форумен Правилник.

Желателно е писането на кирилица. Ако нямате, може да ползвате вградената в сайта кирилица, която виждате горе вдясно. Когато натиснете с дясното копче, горе ще "падне" меню, от което може да изберете българската фонетична (BP) или бългаската стандартна (по БДС) клавиатура (BG).
Разбира се ако не можете или имате някакъв проблем, може спокойно да използвате и латински букви.
Публикуването на лична кореспонденция във форума, без съгласието на подателя, е против правилата и разбиранията ни!


Това е за сега и още веднъж: Добре дошли!
See more
See less

Мило дневниче...

Collapse
X
  • Filter
  • Време
  • Show
Clear All
new posts

  • Мило дневниче...

    Напоследък се случиха толкова интересни неща, че започнах да си мисля, че трябва да правя някакъв обзорен материал за деня, в който да включвам най-горещите неща. Нещо като „мило дневниче“.
    Онзи ден си плувам в басейна или по-точно се блъсках като коматозен тюлен в околните плуващи, тъй като един приятел ми услужи очила, омазани с мазут, и трябваше да включа някое от резервните си сетива, за да се ориентирам в басейна.

    Та нося се аз из хлорната шир и си мисля дето в последните месеци толкова хубави неща се случват у нас.

    Първо, дойдоха НАТО-вци и още някакви божества и им показахме, че сме повече от способни да ги опазим живи и здрави, особено в контекста на това, че Кондолийза Райс кацна в София и малко след това стана земетресение, не че искам да правя паралел между двете.

    В рамките на посещението подписахме и за военните бази, което е прекрасно, щото напоследък хич не спях спокойно и нощем се будех, облята в студена пот, а очевидци дори твърдят, че съм крещяла насън копнежа си по базите.

    Междувременно се подготвяхме и за пристигането на латино поп дивата, звездата, горещия секссимвол и еманация на певчески, танцови и артистични умения Дженифър Лопез, известна още като Джей Ло.

    Поради факта, че е всичко това, което описах в по-горното изречение, тя отложи концерта си за 23 май, а най-накрая чистосърдечно го отмени.

    В промеждутъците станаха още няколко земетресения, някои в Гоцеделчевско, други в района на Калотина, но не вярвам това да е отказало Дженифър.

    След няколко дни стана ясно, че агенцията, която подготвяла посещението на Джей Ло тука, била потрошила сума ти пари, за да я прикотка. В сметката се включвала и поръчка на американски семки /!!!/ - да, слънчогледово семе, от това, дето бабите продават пред стадиона, на стойност 4000 долара.

    Не ми стана много ясно как латино дивата ще изплюска семки за 4 бона, но това си е неин проблем, може би пие Мезимфорте и ги смила по-лесно.

    Извън семето, Джей Ло поискала и лилии, стая в бяло и специални свещи, което предполагам, че също й е било осигурено. Аз ако бях, щях да й кажа, че предлагам само бръшлян, шибой, сладка папрат и белоцветен дебелец, а за специални случаи - зърнести пърхутки.

    Точно затова обаче не аз организирам посещението на Дженифър Лопез, която сега ще бъде съдена от нас и още няколко държави, в които тя не пожела да стъпи.

    Предлагам средствата от евентуално спечеленото дело да бъдат вложени в плантация за американски семки, та в бъдеще да не се харчим толкова яко поне за това.

    В същия ден пък взривиха клубчето на „Атака“ във Варна, от което му паднаха прозорците, а Волен Сидеров веднагически се хвана като удавник за сламка и характеризира случилото се като „терористичен бомбен акт“. Малко му остана да го сравни с 11 септември, но по неизвестни за мен причини не го направи.

    Но затова пък обвини вътрешния министър, че е набъркан в поръчкови убийства в Плевен. Имам усещането, че искаше да го обвини и за цунамито в Югоизточна Азия, както и за хранителния взрив в Разград вследствие на консумация на недопечена кравешка наденица преди десетина дни.

    Междувременно пак имаше земетресение, но това вече не прави впечатление никому. Пó ми е несвойствено като няма земетресения.

    В Сливен пък, не знам дали по време на труса или след това, малко по-обидчив шофьор опукал няколко на един пешеходец, имал неблагоразумието да му направи забележка за опасното шофиране в градски условия.

    Тези своеволия обаче няма да просъществуват, след като дойдат военните бази, така че който иска да бие пешеходци, да побърза, щото след това ще му е невъзможно. Пешеходците от своя страна могат да се оплачат на арменския поп и да подадат жалба в МВР, по избор.

    В МВР обаче надали ще им обърнат внимание, тъй като в момента следят кой е изтеглил последния хит на Преслава под формата на незаконна mp3-ка.

    Освен това полицаите се готвят и за масово налагане на глоби на нещастните шофьори, които не са имали физическата издръжливост да изчакат на 12-часова опашка, за да им бъдат сменени номерата.

    Малко е недообмислен тоя процес с регистрационните табели. От МВР можеха да организират едни курсове на хората, на които да ги учат да издържат по няколко денонощия без ядене, пиене и други важни физиологични процеси и така смяната на табелите щеше да минава с песен.

    За капак на цялата прекрасност, която ни е обвила, идват и двата мола. Не става въпрос за материално отговорно лице, а за търговски център с разгъната площ от деветстотин седемдесет и седем декара, където ще има триизмерни кина, химическо чистене, супермаркети, може би и космодрум.

    Единият мол вече бе открит с балони и цветя, другият предстои да му се случи същото. За да сте в крак с тренда и да го артикулирате правилно, тренирайте. Произнася се мол, като "о"-то малко прелива в „а“. Транскрипция: [mɔ:l]

    След всичко това, единственото, което ми липсва в стройната последователност на събитията, е едно земетресение. Чакам Шпонхоер, Карник и Медведев да се включат, а дотогава се оттеглям, за да сметна колко семки струват 4000 долара.


    От: Красимира Хаджииванова
    dnes.bg

    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"



  • #2
    Относно: Мило дневниче...

    Към евросъюза... с автобус 72

    Аз съм редовен данъкоплатец. Плащам данъка на апартамента си, данъка на колата си, такса смет, такса за паркинг, такса за осветление и чистач на входа, сметки за вода, ток... ако в квартала ми имаше ТЕЦ, съм абсолютно сигурна, че всеки месец щях да си плащам и сметката за парно.

    Просто защото съм съвестен платец. Така например всеки месец си купувам карта за всички линии за градския транспорт – за да ми е чиста съвестта!

    Да, ама вече се замислям дали трябва да го правя... по точно смятам да спра да давам пари за градски транспорт, защото сега плащам, а услуга на практика не ползвам. Ето какво се случи днес:

    Тъй като започвам работа в 10:00ч., в 9:15 вече стоях чинно на автобусната спирка – пътувам с рейс №72. Имаше още две жени, които нервно потупваха с крака и се питаха кога ли ще пристигне рейсът, ще закъснее ли, дали изобщо ще пристигне – тривиални разговори за всекидневието.

    Постепенно към нашата групичка се присъединяваха още и още хора. Тропаха с крака. Разговаряха за графика на линиите. Оглеждаха се нервно. Ослушваха се... И идваха още хора. И още хора. И още, и още – цял митинг... а автобус нямаше.

    И така, стана 9:50. Заветното возило дойде и всички дружно се качихме (по-точният израз е се натъпкахме) и возилото продължи по пътя си. А вътре – блъсканица, намусени лица, непрестанно настъпване и подритване по кокалчетата, пуфтене, пръхтене, миризма на чесън, алкохол и вкиснато.

    Естествено, закъснях за работа. И тъй като от 10 години беснея по адрес на Столична компания за градски транспорт, този път се въоръжих с търпение и започнах да действам.

    Първо посетих сайта им - www.skgt-bg.com. Там няма публикуван телефон, на който човек да може да сигнализира за нередности по разписанието и движението на автобусните линии – само номер за “Жалба или похвала за поведение на служител на СКГТ София ЕООД”. От там, естествено, ми дадоха друг номер; от него – друг и т.н. Накрая успешно се добрах до търсения номер (или поне така си мислех).

    Разговарях с г-жа Янкова – изключително любезна дама!!! Тя стоически изтърпя плеядата ми. Обясни, че мога да подам писмено своята жалба на ул. Житница.

    За жалост обаче конкретната автобусна линия била частна и Столична компания за градски транспорт била просто наблюдател. Каза, че всекидневно получавали десетки оплаквания; че всеки ден откривали по няколко коли, като само за вчера били 7 (това означава, че седем автобуса не са се движели, когато по разписание е трябвало да го правят!!!); че компанията, която стопанисвала въпросните автобуси била на специален концесионен договор с общината (каквото и да значи това); че от компанията за градски транспорт само чакат да изтече срокът на въпросния договор и той никога вече да не се поднови.

    В крайна сметка ми стана ясно, че нещата са на ниво Столична община – фирма-концесионер.

    И така, намерих телефона на въпросния концесионер. Там диспечерката ми обясни, че линията била много натоварена, че нямали коли и побърза да ми затвори телефона. Аз обаче някак много бързо успях да изстрелям думата “медия” и бързо-бързо бях прехвърлена към г-н Дюлев, който май е управител, не знам, вече се уморих да им помня имената и длъжностите.

    Въпросният г-н ми обясни, че проблемът с колите идвал от общината, а тя била длъжна да им отпуска коли по тази линия, а не го правела. Също така ми сподели, че общината му дължи 300 хил. лв.

    Затворих телефона. В общината не се обадих. Имайки предвид, че повечето хора се отказват след второто-третото позвъняване, бях проявила истински стоицизъм.

    На мен лично ми е унизително и обидно да чакам с часове на студа, да се блъскам в автобус, с размери два пъти по-малки от тези на другите рейсове, да падам, защото няма как да се държа и шофьорът кара бясно заради поредното закъснение, да слизам от автобуса, изглеждайки сякаш току що съм се върнала от фронта, непрекъснато да закъснявам... И това, при положение, че си плащам за “услугата”.

    Стигнах до извода, че всеки си прехвърля отговорността и никой не прави нищо за да подобри положението. Едните чакат някакви пари и коли, другите, вместо да осъществяват контрол и да санкционират, чакат да изтече някакъв договор. Третите не ги знам какво чакат, но очевидно и те не правят нищо. Защото ако действаха, вместо да се обвиняват един-друг, коли щеше да има и разписанието щеше да се спазва.

    И да не се оправдават със задръствания. Защото в другите европейски страни задръстванията са по-жестоки от нашите, но хората не мръзнат по спирките. А ние все пак вървим към Европейския съюз. Дано не влезем там с изпотрошените си коли, псуващите шофьори и намусените пътници. Помислете върху това.

    Диана Цветкова

    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


    Comment


    • #3
      Относно: Мило дневниче...

      Телефонна любов

      Пак ми звъннаха от банката. Колко пари да очаквали да внеса до следващия петък.
      Изкуших се да им кажа, че твърдо възнамерявам да тегля, а не да връщам...

      Или пък, че следващия петък ще се намирам на новозеландския архипелаг Токело, който е с обща площ от цифром и словом 12 км2 /12 квадратни километра/, където приоритетно и завинаги ще се занимавам с подстригване на уриали или кухороги муфлони.

      Що не вземат да ми звъннат и да ми кажат, че съм спечелила нещо? Било то и чорапи, примерно.

      Или че някой богат трансатлантически роднина е преминал в по-добрия свят, а в по-лошия е оставил низките си, порочни и покварени материални придобивки на мое разположение?

      Но не става. Обикновено ми звънят от БТК. Онази операторка с глас, който навява мисли за поцинкована ламарина. Звъни към седем сутринта, а в този час поцинкованата ламарина звучи особено звънко.

      Или от кабелната телевизия, нея също я забравям. Понякога просто си мисля, че върви заедно с телевизора и после много се учудвам, че нещата не стоят точно така.

      От електрото още не са звънели, но то е, защото те са радикалисти. Като не си платиш тока и директно ти го спират, без сантиментални телефонни увещания. Там любов нема. Само страдание.

      Това, че нямаш време през седмицата да се редиш на опашки, е без значение. Можеш евентуално само да се оплачеш на арменския поп. Ако е на линия.

      Веднъж пробвах да го платя в събота /тока, не арменския поп/, но ми казаха, че в събота не можело, защото били на сателит. Очевидно сателитът залязва за уикенда, по друг начин не мога да си го обясня.

      От Софийска вода не звънят, но пращат огромни афиши, сгънати прилежно в пликче. Вътре има две-три страници със заплахи, ама аз вече не им се връзвам.

      Отписах ги в момента, в който преди време видях образователната им брошурка, наречена „Капчо и Капчица“. Брошурката, ако не се сещате, бе посветена на кръговрата на водата. В случай, че има вода.

      И от пощите не винаги звънят, а пращат едни готини листчета, с които обикновено те известяват, че имаш писмо на гише 6.

      И на тях не им се връзвам след последния път, когато отидохме с майка ми да вземем едно такова, пратено до брат ми. Понеже човекът от 5 години живее в Япония и някакси няма как да скокне до пощата на Оборище.

      Оказа се повиквателна от военните. За да е още по-ясно, че получателят е мъж, отгоре с големи букви пише името му. Пощаджийката дълго време плюнчи една тетрадка, след това топи пръсти в една гъбка и накрая ни попита кой от нас двете е Александър.

      Има обаче хора, които би трябвало да ми звънят, но не го правят. Например, личната ми лекарка. Никога не ми е звъняла. Съмнявам се, че дори е наясно с физическото ми съществуване.

      В случай, че в момента чете това – здравейте, аз съм добре. Още не съм забременяла, хемоглобинът ми е нормален и наскоро си правих тест за СПИН – отрицателен е. Все пак, ако искате някой ден да ми звъннете, да знаете, че телефонът ми вече е с 8 отпред.

      Затова пък от време на време ми звънят някакви и ме питат дали е гарата на Елин Пелин. Аз им отговарям, че е летище Хийтроу и така разговорът приключва бързо.

      Най-много се уплаших обаче, когато миналия Великден се обади 90-годишната ми баба и ми сподели, че преди малко е говорила с Йосиф. Мислех да я попитам дали и с Мария Магдалена не си е побъбрила, но после се сетих, че има реален Йосиф някъде в обкръжението ни.

      Та така. Вече няма да се учудя, ако ми звъннат и от Световна банка, ООН и Организацията Ислямска конференция.

      А, и данъчните.

      Но аз ще съм на Токело и ще стрижа муфлони. А там няма да има връзка с абоната.

      От: Красимира Хаджииванова

      Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
      "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


      Comment


      • #4
        Относно: Мило дневниче...

        Мдааа, нещата са ТЪЖНИ , затова може би се смея със сълзи

        Comment


        • #5
          Относно: Мило дневниче...

          Това 72... по принцип не го ползвам, но минава през спирката, на която чакам сутрин. Случва се да идва през 5 минути. Вчера ми се наложи да го взема в обратна посока... Чаках 30 минути и като дойде сещате се как беше. Аз пътувах притисната до някакъв тийнейджър, ръгана, ритана, бутана...

          Трябва обаче да се признае, че понякога не линиите са виновни, а шибаното движение в София. По големите булеварди от сутрин до вечер движението едва пъпли... В час пик пък е просто невъзможно да стигнеш бързо някъде.
          От глезените тънки до гърдите
          тя бе жена.
          Нататък беше лято.

          Comment


          • #6
            Относно: Мило дневниче...

            Плавателен план



            Илюстрация: Корбис
            Понеже напоследък пролетта пукна, а ние не, реших, че няма да е зле да се захвана с някакъв спорт. Така, да съм в унисон с полените, цъфтежите на дърветата и сезонните хормони и за да го добутам и до следващата пролет, когато ще сме членки на евроблока и трябва да сме във форма, за да не се излагаме. И след кратък размисъл какъв да е този спорт, лутайки се между кърлинг, шорт-трек и класически балет, реших, че все пак най-добре ще е да плувам. Предимно поради факта, че ще забранят класическия балет, ако се тръшна възнак на паркета един-два пъти, пък и не съм убедена, че произвеждат цвички 40-ти номер.
            Затова, а и по сантиментални причини, се насочих към басейна, в който плувах като ученичка /малко звучи като елемент от автобиографията на Дора Габе, не че съм много сигурна дали тя е плувала като ученичка/.
            Навремето там си давех горчивите истории от часовете по физика, защото все не знаех как се получава късото съединение, а пък по някаква неизвестна причина непрекъснато мен ме караха да обяснявам. Сега, девет години след успешното завършване на средното ми образование, реших да се завърна в този водоем, поел много от девичата ми учебна мъка.
            Мисълта, че трябва да плувам, ме обзе натрапчиво една събота, и понеже съм малко емоционална, естествено трябваше веднага да си закупя необходимите атрибути, за да практикувам този воден спорт. За щастие, открих отворен магазин, откъдето се снабдих с шапка /текстилна, 20 лева бройката/.
            Очила нямаше, затова взех назаем от приятеля ми Сашо, който между другото е споменат с благодарност в новия албум на Каризма и по тази причина три дни не спа от вълнение и радост, излезе му пъпка на брадичката и отслабна с два килограма и триста грама.
            Така, снабдена с всичко необходимо, включително и джапанки с цветовете на дъгата, цъфвам в басейна /в сградата му/, където ме чакат усмихнати следните индивиди: лелка с престилка, треньор на средна възраст и неидентифициран мъжки персонаж.
            Добър ден, викам, аз тука да плувам идвам и моментално се усещам, че постулатът ми е леко налудничав, тъй като очевидно не съм там, за да извършвам геодезични замервания или да садя картофи. Казвам, че искам карта, щото аз възнамерявам отсега нататък всеки ден от годината да плувам и няма шест-пет.
            Треньорът ме гледа, пита ме дали съм ученичка, а аз за малко да срутя закачалката с багажа на останалите спортуващи. Е, викам, чак ученичка не съм. Тогава значи си студентка, отсича мъдро той и не ми оставя време да оспоря и това невярно предположение.
            По тази причина картата ще ти струва само десет лева, подхвърля той /закачалката пак тръгна да пада и треньорът започва да ме гледа с леко подозрение/. Ама ти можеш ли да плуваш? Викам, да, аз само на твърда земя съм малко нестабилна, иначе във водата съм змей.
            Е, добре, казва той, казва ми „приятно плуване“ и ми пожелава да не се удавя, което е прекрасно за изпроводяк, при положение, че не съм стъпвала в басейн от близо едно десетилетие. Аз правя и изкуствено дишане, добавя човекът, с което съвсем се успокоявам и даже се изкушавам да си вържа тежести на кръста, за да го изпробвам.
            В съблекалнята ме лъхва миризмата на хлор и жега, ама ми става приятно. Хората, които обичат да плуват, ще ме разберат. Малки момиченца и момченца /не съм педофил!!!/ се събличат под зорките погледи на майките си и създават леко пасторална гледка. Разхвърлям се щастливо, връчвам на лелята багажа и нахлувам в помещението със самия басейн. Дели ме само една крачка от водата...
            Обаче трябва да си инсталирам цайсите, щото иначе очните ябълки ще ми се напълнят с хлор и гъбички.
            Честно казано, не очаквах борбата да е толкова жестока – след десетминутен спаринг успях да ги наглася така, че хем шапката да ми покрива почти цялата коса, хем очилата да са ми на очите. Приличах на генномодифициран жълъд с презерватив на главата, обаче не ми пукаше.
            В този момент осъзнавам, че не виждам. Нищо. Свалям хардуера, който инсталирах с толкова зор, и го разглеждам отблизо. Очилата се оказват омазани с нещо средно между мазут и люлинска кал. Почвам да се чудя моят приятел къде плува и въобще прави ли го, когато казва, че отива на плуване.
            Връщане назад обаче няма, затова нахлузвам обратно приспособлението и чрез опипване с ръце най-накрая влизам във водата.
            В първия коридор съзирам мътно някакви маломерни обекти, които се оказват малките момиченца и момченца от съблекалнята. Горе над тях, на твърда земя, се разхождаше някакъв изверг и ги ръчкаше с един триметров прът. Изнасям се набързо, щото както и не виждам, положението става лошо и ако някой ме ръчне в гръбнака с кол, ще му извадя очите.
            След това вече нямаше кой знае какви събития, с изключение на един юнак, който плуваше като презокеански лайнер и създаваше такава приливна вълна, че се заплитах в разделителите на коридорите.
            Като премахнем това временно и дребно неудобство, се оказа, че плуването е един прекрасен спорт, който бе несправедливо забравен от мен толкова дълго време. Сега съм си обещала да поря водата възможно най-редовно и ви препоръчвам и вие да го правите.
            Само не взимайте назаем очила от Сашо. Ако трябва, плувайте с маската, с която дядо ви навремето е кръстосвал бургаското крайбрежие. Ако много искате, предполагам, че ще ви пуснат и с шнорхел. Виж, за кофички и гребло не смея да предполагам. Но ако много ви влече – пробвайте. И после ми споделете как е минало – ако са ви пуснали, ще си занеса и аз.

            От: Красимира Хаджииванова- днес.бг

            Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
            "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


            Comment


            • #7
              Относно: Мило дневниче...

              Размисли и страсти... за психопати, пачаври и наркомани


              Не знам дали ви е идвало наум, че единствените ни моногамни (по неволя) праотци – Адам и Ева, всъщност са били прогонени от рая заради дистанционното, а не заради некаква си съблазнително зачервена и сочна ябълка.

              Като знам вкъщи колко атавистично заредена с неприязън е борбата за проклетото превключващо устройство, изобщо не се съмнявам в това! Мога в по-глобален план да го сравня само с борбата за хляба и тази за ножа!

              Та като казах ножа, се сетих каква ми беше мисълта всъщност!

              Всяка пролетна (и зимна, и лятна, и есенна) сутрин любознателната ми половинка ознаменува раждането на новия ден не с “Добро утро хора, добро утро, град”, както бих сторила аз персонално, а с включване на телевизора. Докато успея да реагирам и хоп – любимецът ми Бареков вече върти на ръжен гостите си – страдалци! Само рога му липсват!

              Отстоявайки елементарните си човешки права, едно от които е да не виждам, ни чувам Бареков, се опитвам да изтръгна черната кутийка от пръстите на другарчето си, но то не пуска (само това му е останало от стъпканото мъжество).

              Затова ден след ден съм принудена (за протокола – насилствено!!!!) да научавам всички новини директно от техния създател – гусин Николай Бареков.

              И да ви кажа честно, последните седмици са си същинска забава.

              Първо стресираното момче – студентче в Англия, което носи навсякъде със себе си българския трибагреник и мечтае да се върне в родината си някой ден.

              Набили го на емблематичната автомагистрала Тракия, ей така – за черните му очи, щото не случил на кола, която да го бутне! А на парламентарна дружинка с остра нужда от спешна лекарска помощ в бял спретнат санаториум с две липи отпред (и с голям катинар задължително).

              Ей, не можах да гъкна от потрес и от погнуса!

              На следващия ден в студиото на Великия инквизитор се изтъпанчи горилоподобният Павел Чернев, който се издигна в сънените ми очи с безграничния стоицизъм, с който устоя на Барековата настъпателност. Не каза нищичко, като същински комунист на разпит! Стана ясно само, че е управлявал автомобила на Волен, известен още като “Левски” (прости, Апостоле).

              След още 2 дни пак Чернев. Малко объркано звучеше, спал, пикал, пил вода, не видял... “Аз не помня къде точно седях, но мисля, че бях зад шофьора". Че нали беше шофьор миналия път, пък сега лежал на хълбок зад водача на превозното средство.

              Викам се, бре, да му се не види, тоя човек или има раздвоение на личността, или страда от пост-атентатски стрес.

              Дупетатите маркираха въпросното произшествие като брутална хулиганска проява и с това измиха пречистите си ръце и се разграничиха от магистралния екшън.

              Докато чаках развръзката със затаен дъх, събуждам се онази сутрин и пак Чернев, ужас, драги зрители, както казваше Весела Нейнски. Този ще вземе да приватизира столчето на Бареков, мисля си.

              ТРЕТА ВЕРСИЯ. Гледам и не вярвам на ушите си, ако мога да си позволя да цитирам почитаемия Вучков. Докато слушам как Павелчо каканиже и разкрива осъдителни във всеки аспект подробности от умопомрачителната трета истина, се разсънвам тотално и изпадам в хистерия. Не мога да се спра, драги зрители. Цвиля, плача, пак цвиля, пак сълзя.

              Побойникът бил Любчо, Любчо бе - криминално проявеният бабанка, назначен от Волен “Левски” за личен шофьор. Бедни народе, кого изпрати в Парламента.

              2 дни мисля кой лъже, кой казва истината, и казва ли някой истината изобщо? И ще си заслужат ли “жертвите” на атентата един голям шут или ще им се размине заради имунитета! Стана ясно, че Чернев ще измъкне краче от помията, щото се бил отрекъл от собствените си лъжливи показания.

              Демек блудната овца се завърнала в стадото на праведните според българския закон поне.
              Направо съм неработоспособна, съвсем прещраках с тази парламентарна драма. Явно Гришам и Балдачи ми идват в повече!

              А днес сутринта пак при Бареков (вече не мога да дишам без него) некъв бивш низвергнат или отцепил се от Атака обобщи нещата по един похвално експресивен начин. Каза: Ядрото на Атака се състои от един психопат, една пачавра и един наркоман. Толкова ми хареса този човек, май Расате му беше заглавието! Уцели десетката направо!

              Та от началото на сериала досега тайничко замечтах и се занадявах нещо да се случи! Че това ще е капката, която ще газира духа в бутилката и той ще вземе да кипне, па да изскочи на свобода със все тапата! Да, ама не, както словоблудства уважаемият Петко Бочаров.

              Не сме народ, а мърша! Ей това искам да кажа! Щом психопати, пачаври и наркомани ни управляват по собствената ни воля! И щом нямаме волята да ги изхвърлим на паветата барабар с шапките и знаменцата с лика на Сидеров, които продават, вместо да раздават на многобройните си почитатели.

              Сега превключвам на канал Романтика, там си вървят 24 часа сериали, от които не се срамувам. И в които психопатите, пачаврите и наркоманите не са в Параламента. Останете със здраве!

              19.04.2006 Даниела Михайлова- днес.бг

              п.с. Това е по старо но мисля че остава актуално!

              Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
              "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


              Comment


              • #8
                Относно: Мило дневниче...

                Монолози

                Не, не се издържа повече! Куцо, кьораво и сакато тръгнало да се разкрасява. Аз съм козметичка. Работя в салон за красота или както му викаме напоследък работилница за реставрация. Идва оня ден една нафукана, облечена... А в лицето като картинка! От ония на Пикасо, дето очите им са на пъпа. Веждите й нежно преминават в бакенбарди, които от своя страна оформят елегантен хусарски мустак. Направо Кинг Конг. Да ми почистите, вика, краката. Като си свали панталоните, очите ми щяха да изскочат. Момент викам й, да отскоча за сенокосачката. И да знаете, че ако в тая джунгла има някое животинче, не отговарям за живота му. Не, не се издържа. Миналата седмица идва една - ужас! Направо ламята Спаска след тежка нощ. В тялото една - отпред като дъска, отзад като отпред. Мъка! Не че нямаше лице някъде между пъпките - имаше. Ама трудно се забелязваше. А двойната й брадичка! Ти остави, че грозно, ама й пречи да ходи. Спъва я. Влиза и вика - извинете, можете ли... Не, прекъсвам я аз. За вас нищо не можем да направим. Все пак сме козметичен салон, а не магьосническо сборище. Та мисълта ми е следната. Преди да ни дойдете в салона, погледнете се в огледалото. И ако от гледката ви смъдне под лъжичката, не идвайте при нас. Бягайте право при пластичните хирурзи. И те са хора, и те трябва да ядат. Щото вече наистина не се издържа!

                Много обичам леща! Направо умирам. Сутрин - леща. Но обяд - леща. Вечер - пак леща. Кеф! Само че има едни проблем. Чесънът! Щото леща без чесън си е като целувка без мустак. Да, ама чесънът малко ми пречи на социалните контакти. Един разговор не мога да проведа като хората. На третата дума събеседникът ми припада. И дъвките не помагат. Имам такова съдържание на чесън в дъха, че като лапна дъвка и тя се втвърдява. Лапам дъвката, стискам я със зъби и след две секунди тя става като гайка. Зъби не ми останаха. Добре че лещата не иска много дъвкане. Много обичам леща, ей! Ама както я готви майка ми. На ресторант вече не ходя. Цялата страна обиколих, никъде не правят като хората леща на шиш. Много трудоемко било. А аз толкова обичам леща! Само че като ядеш много леща, възникват някои проблеми с храносмилателния тракт. По-точно - проблеми от газов характер. За тия, дето не ме разбраха, ще го кажа по-конкретно: От лещата се пърди. То на мен не ми пречи много-много, щото хич не чувам, а с обонянието съм още по-зле. Ама околните се възмущават. Оная вечер, както си чета вестника и съм изпуснал турбото без да се усетя. А жената вика: Какво правиш бе?! Засрами се! Нищо не съм направил, викам аз и я гледам невинно. А тя ми вика като е нищо, килимчето дето беше зад тебе защо излетя през прозореца? За една бройка от едното нищо да стане семеен проблем. Ама... какво да направя като толкова обичам леща!

                Изгони ме ей! Като прасе от джамия ме изгони. Разправям й: Недей така бе мила, на лов бях, а тя не та не! Скъсана ми била ризата, гърбът ми бил издран... Викам й - гони ме мечка. За една бройка децата да останат сирачета! А тя пак: Червилото откъде било? Викам й: Ти какво искаш? Като е мечка, тя не иска ли да изглежда добре? Обаче тя не мирясва! Защо, вика, като си бил на лов, миришеш на ракия? А ти какво искаш?! - викам й аз. На лов ли да ти мириша?! И точно тогава ме изгони. Изгони ме като социално слаб от казино. Разправям й, че я обичам, а тя не та не! Обичаш, вика, Верчето от съседния вход. Вярно, викам й, и нея я обичам, ама нещата не могат да се сравняват. Нея я обичам така - обикновено, а тебе те обичам като брат! Ей тука вече окончателно ме изгони. Така ме изгони, че още не мога да си седна на задника като хората. Изтъркалях се по стълбите като Роналдо за дузпа. И оттогава скитам немил-недраг. Та исках да ви помоля... Ако на някой му се ходи за прасета, нека ми се обади. Теренът от него, пиенето и мадамите от мен. Само без пушки! Щото от толкова лов, на мене вече направо ми идва да се гръмна. Обадете се, моля ви!

                alaminut.com

                Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                Comment


                • #9
                  Относно: Мило дневниче...

                  Въздух в прахта

                  Съботен ден в София. Зимата свърши на 19 май петък и автоматично в полунощ дойде лятото, щото по нашите географски ширини и дължини вече е така. В петък си с ботуши, в събота – по пот, потник и джапанки.
                  С един приятел сме решили да кръстосаме града, без да предполагаме какво ни очаква. Отправна точка – идеален и прашен център.
                  Не знам дали сте обръщали внимание, но София е един адски прашен град. Аз лично го установявам всяка сутрин на спирката в моя квартал, когато трудолюбива мургавелка така всеотдайно върти метлата, че се чувствам като участник в „Пустинна буря“.
                  Нямам представа дали е нарочно, но все избира да мете, когато около нея има около 100 човека, току що излезли от къщите си, с все още чисти дрехи и без маскировъчен прах по лицата. Метлохвъргачката обаче не държи на такива неща и почва яко чистене, като критерият за добре свършена работа е хвърляне на поне половин кило мръсотия в очите ни. Ако е под 500 грама, денят й е загубен.
                  А горките хора, таман приключили с откашлянето на чуждите тела, се налага да се справят и с газовете от автобуса, който тържествено спира на току що преметената спирка. Така първото препятствие е преодоляно със сравнително малки поражения – бронхиален пристъп и опесъчаване на откритите части на тялото.
                  В такъв вид пристигам и аз в центъра на столицата, където се надявам, че положението ще е малко по-добро, в смисъл ще има повече кислород, отколкото въглероден двуокис.
                  Да, ама не, щото сега в града се строят молове, метро, бизнесцентрове, къщи, кооперации и други недвижими имоти, и разходката без противогаз е доста рисковано начинание.
                  От друга страна, ако тръгна с противогаз, санитарната кола най-вероятно ще ме прибере още на първия ъгъл и после иди им обяснявай, че не ти е приятно да виждаш какво дишаш.
                  Избираме да тръгнем по малка, китна уличка, по която не изглежда да е вероятно да мине ТИР, параход, багер или друго чудо на тежкото машиностроене.
                  Единственото, което дразни организма, са пуховете от тополите, които /пуховете, не тополите/ си умират да ти се наврат колкото е възможно по-дълбоко в носната кухина. Като глътнеш два-три обаче се свиква и присъствието им не е толкова дразнещо.
                  И тъкмо се израдвах на природните богатства, състоящи се от два кестена, три брезички и една котка, и отдолу се зададе огромна бетонобъркачка. Нямахме време да реагираме, понеже не сме ходили в казарма, нито в тренировъчен център за пустинни командоси. Не успяхме да залегнем в канал, канавка или изкоп, нито да се метнем на брезичките.
                  Единственото, което успяхме да направим, е временно да затворим устите, носовете и очите си, преустановихме дишането и гледането, и се помолихме горещо шофьорът да не даде газ точно в момента, когато преминава край нас. За нещастие обаче, се случи точно това, щото и той, човекът, трябва да се забавлява с нещо и когато липсват локви, поне може да ти направи инхалация с три кубика нафта в трахеята.
                  Понеже пък човешките същества са устроени биологично като аеробни, тоест имат нужда да дишат - иначе просто умират, ми се наложи да си отворя устата. Направих го само за да не вляза в учебниците по съдебна медицина като „загинала нелепо на улица Христо Белчев в опит да не вдишва бензинови изпарения от бетонобъркачка“.
                  Отначало виждах само мъгла и мътните силуети на някакви нещастници, които махаха истерично с ръце пред устите и носовете си, залъгвайки се, че така газовете се изпаряват по-бързо. В далечината приятелят ми кашляше усърдно и упорито, опитвайки се да задържи белия си дроб на мястото му, а не да го изплюе върху капака на една Жигула с надпис „Продава се спешно, 800 лева“. Предполагам, че с дроба можеше да й вземат 1000.
                  С жестомимика и димни сигнали се добрахме един до друг, покашляхме си на рамо още известно време и след като пристъпът заглъхна, поехме наново. Щастието ни продължи само няколко метра – отдолу се зададе втора бетонобъркачка.
                  Вече ми беше все едно, не направих никакъв опит за бягство, останах си дори с отворена уста. Вдишах дълбоко изпаренията, оставих ги да подействат хубаво на дробчетата ми и само се зачудих дали ще успея да стигна края на улицата без да умра от ефизема и/или двустранна бронхопневмония.
                  Оживях, благодарение на факта, че съм тренирана от чистачката на спирката. Поехме наново, макар и с променен външен вид, опитвайки се да стигнем по някакъв начин до ЦУМ, но там пък строят метро и подлезът е затворен, а алтернативата е да заобиколиш някъде през Перник.
                  Затова пресякохме отгоре, а шофьорите, учудващо и за нас, спираха и ни правеха място. Предположихме, че е понеже приличаме на талибански бунтовници, току що изпълзели от някоя пещера в Южен Афганистан.
                  В края на деня не мязах на нищо подобно на това, на което мязах сутринта. Искрящото бяло, което побърква всички домакини в рекламите за прах за пране, бе станало искрящо сиво. Даже строителите срещу моя блок ми се размахаха, явно отдалече са ме взели за техен човек. Помахах им вяло – нещо ми липсваше.
                  Не бях дишала бензин от няколко часа и вече бях неспокойна. За щастие, съседът от горния етаж отново поправяше двигателя на синьото си Рено, което е купувано, когато майка ми е била ученичка във френската.
                  Вдишах сладко и дори разпознах какво е – А-98. Не е толкова добро като нафтата, ама при липса на друго – става.
                  В дните, когато реша да се поглезя, съм на дизел, а днес направо съм го ударила на живот и възнамерявам да постоя половин час на Орлов мост. И аз съм човек, все пак.


                  От: Красимира Хаджииванова - днес.бг

                  Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                  "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                  Comment


                  • #10
                    Относно: Мило дневниче...

                    Бели петнаБеше утре сутрин, а не днес следобед.
                    Скъсали се бяха механизмите. На реалното или на разума ми. Не разбирах. Търсих обяснение. Опитвах се да си спомня. Преследваха ме страховити мисли.
                    Обливаха ме студени и горещи вълни. Малки кръвоносни съдове пулсираха и замрежваха зрението ми. Вътрешностите ми се преобръщаха.
                    Губеха ми се часове. Много часове. Сякаш прескочих във времето.
                    В белите петна в паметта ми се хилеха чудовища, едно от друго по-ужасяващи. Погледнах към леглото. Завивката беше свита на топка. Отметнах я боязливо и въздъхнах. Нямаше никой.
                    Какво щях да й обясня? Коя щеше да бъде…
                    Какво ми се случи? Пих само чашка, само чашка коняк, а после не помня. Може да съм пил още…
                    Не, не пих. Погледът ми се премрежи. Тръгнах из парка. Припомних си, че нося пистолет. Законно притежавано оръжие. Взирах се в гърбовете на хората. Спомнях си за един герой на Сартр който беше решил, ей така, за самата слава, да застреля шестима случайни. Не съм лишен от артистицизъм. Представих си, че това е филм, че изпълнявам неговата роля. Трябваше да изглеждам зловещо, трябваше да мисля налудничаво, да не обичам хората, да не обичам себе си. Свалих даже предпазителят на пистолета. Ръката ми се потеше.
                    И разбрах, че не съм онзи социопат, че ако убия, ще е само имитация. И видях този който можеше да е убиецът. Един просяк, но от гадните. Разтърсван от алкохолен глад, мятащ мълнии под гъсти вежди. Ругаещ с изражение. Проклинащ с очи.
                    Ще му купя бутилка. Даже две, ще му дам после пистолета и утре ще чета вестниците.
                    Загубих го сред тумба хора.
                    Въздъхнах и си казах: „жалко отпадна атракцията, но всяко зло за добро”….
                    Ако се беше случило!
                    Трябва да потърся медицинска помощ.
                    Тресях се. Представих си, че е станало. Изпаднах в паника. АЗ СЪМ ОПАСЕН ЗА СЕБЕ СИ И ЗА ОКОЛНИТЕ. ТРЯБВА ДА ПОТЪРСЯ ПОМОЩ, ИНАЧЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ НЕЩО НЕПОПРАВИМО.
                    Щях да наддам стон. Още не ми беше ясно какво се случи по-нататък. Мятаха се призраци. Нахвърляха се един върху друг, режеха се с ятагани. Не можех да различа реалното от въображаемото. Играеха празноти. Изпълваха се с фантазии.
                    Спомням си едно лице. Лице което някога ми беше много скъпо, много, много скъпо. Видях ли я снощи.
                    Да, спомням си плочките пред нейният блок и дебелата клюкарка с разширените вени на пейката пред входната врата. Гледаше ме на кръв, а аз я засипвах с библейски цитати.
                    Дали не си тръгнах?
                    Не. Спомена се отприщи. Звънях дълго на вратата. Дали живее още тук? Как изглежда? От дебелата клюкарка не разбрах много. Дали живее още тук, тази която тогава май обичах истински…
                    Отвори вратата. Изгледа ме учудено. Пораснала, овехтяла и прилична. Някога носеше пънкарски прически и цепнати на дупето джинси. Мяташе мълнии с поглед и пет месеца трябваше да я ухажвам докато ме възнагради с интимност. Седмица по-късно се разделихме. Всеки си избра друг партньор в живота.
                    Гледаше ме въпросително. Стори ми се, и предизвикателно като тогава.
                    Поисках да излезем. Тя ми отказа. Тогава насочих пистолета и в очите й се засмяха демончета.
                    Не се боеше, но отвличането оправдаваше постъпката й.
                    Седнахме на едно недалечно кафе. Нямаше никой друг освен нас.
                    Пих ли?
                    Не, повече от онази чашка не.
                    Говорихме си битовизми. Сиви безличности и апатичности.
                    Омръзнало й беше, но твърдеше, че и харесва.
                    Разказах й, че не съм виждал сина си от седем години. Че скоро ще бъда повишен.
                    Тогава ме попита дали пиша.
                    -Не, Слава Богу, не.
                    -Пишеше много добре.
                    Замислих се. Не си спомнях. Май наистина беше добре. Защо ми напомня? Дразни ли ме? Нарочно го направи.
                    Още я обичах. И тя мен. Искаше ми се да я прегърна, да я отхапя. Да я целувам навсякъде. Тук в кафенето. Да я любя върху масата. Сега ще насоча пистолета и ще я принудя.
                    -Искаш ли сега да избягаме?-попитах я.-Искаш ли?
                    -Да.-отвърна ми.
                    -Но аз не искам. –рекох и без сбогом станах й си тръгнах. Оставих я да ме гледа зяпнала и да плати кафетата.
                    Наистина съм опасен. Добре, че се опомних на време. Можех да проваля живота й.
                    Какво стана после?
                    Не помня. Носих се сред вълните от лица. Говорех с различни хора. Някак се пренесох в къщи.
                    Включих компютъра, но не за да чертая схеми.
                    Започнах да пиша…
                    Ужас…
                    Засмях се. Значи с това свършвали подвизите ми снощи.
                    Намерих файла и се зачетох.
                    Беше искрено и затрогващо, проникновено и емоционално, красиво и страстно. Думите ми са се леели. Въображението ми е танцувало. Картините бяха ярки.
                    Импресията беше прекрасна.
                    Натиснах бутона „редактиране”, след туй” изберете всички”, а после „изтрий”.
                    Екрана побеля.
                    Като паметта ми тази сутрин.
                    Унищожих го, защото беше красиво.
                    Спомних си как живях някога.
                    Не исках да се връщам назад.
                    А беше хубаво. Много хубаво.
                    И точно за това.
                    Преди да прочета се колебаех. Не бях извършил нищо чак толкова странно, но сега…
                    Набрах необходимите телефони. Трябваше да се лекувам.
                    cefulesteven.blog.bg

                    Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                    "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                    Comment


                    • #11
                      Относно: Мило дневниче...

                      Do you speak Bulgarian?
                      От: Нели Минчева


                      Паркинг-надписът; атракцията на Приморско; многообещаващото меню; изгревът на Cacao Beach (Слънчев бряг); залезът на Созопол
                      Не може да се отрече, че курортите по Българското черноморие са очарователни. Има пясък, слънце, дискотеки (с вариращ в рамките на часове вход, но с неизменно исканите 50 ст. за тоалетна), хубави жени, хубави мъже, лятно настроение и оригинални решения за комуникация с туристите.

                      Казвам "комуникация" от уважение към милите туристи, въпреки че в действителност летуващите по морето са засипвани от най-разнообразни послания и информации, на които в най-добрия случай не могат да отговорят, а в най-лошия – да разберат.

                      От една страна, разхождайки се из Несебър, безгрижният турист може изневиделица да получи заплаха за живота си, от друга обаче, смъртните закани и чувството, че си избегнал най-лошото някак си подсилват усещането, че си здрав, щастлив, с опъната от морската сол кожа и развята песъчлива и изсветляла от слънцето коса. А може би именно този ефект е търсил гениалният автор, самородният талант и находчивият дизайнер, изписал с големи червени букви в центъра на курортното градче: “НЕ ПАРКИРАЙ! ОЧАКВА ТЕ СМЪРТ!”.

                      За жалост в този случай чуждестранните туристи не могат да се докоснат до сладкото усещане, че си оцелял и продължаваш да се радваш на ваканцията, защото надписът не е преведен на съответните сръбски, чешки, френски и немски (основно котирани в областта), но пък могат да ги споходят сходни мисли и чувства след новината за поредното показно убийство у нас, не къде да е, а в едно от любимите места на родни и чужди купонджии – Слънчев бряг.

                      За по тихите и спокойни натури Южното черноморие предлага и други развлечения. Безспорно хитът на Приморско например е лодката, пардон яхтата, на Big Brother-a Здравко. Смаяни от чара и усмивката на Гларуса и романтиката, която обещава морската разходка с него, млади и стари се тълпят на кея в градчето и обсъждат: колко е красив Здравко, какъв е късметлия, дали е малко понапълнял, няма ли да е страшно и люшкащо да се возиш на яхтата, ама пък колко хора го обичат, ех, да имах и аз 200 хиляди, дали пък точно яхта щях да си купя... и т.н., и т.н.

                      Докато текат тези размисли, любимецът на телевизионната аудитория привиква замечтаните летовници и парадоксално му отнема доста време, за да събере нужните клиенти за поредния курс. А самата разходка (срещу скромните 7 лв. на човек) действително е романтична и приятна, каквато би била и с останалите 3-4 яхти наоколо, чиито собственици печелят българските туристи с призиви “Тук е лодката на Бай Брадър”, а чуждите – с липсата на тълпа и блъсканица пред самите плавателни съдове.

                      Така чужденецът, след като се е разходил по вълните на фона на залязващото слънце, се отправя към близките заведения, за да опита от родната кухня и да се наслади на разнообразието и богатството й. Ако си има преводач, може и да разбере какво яде. Ако ли не – услужливото меню е насреща, за да подскаже, че се предлагат Selska salata s domati, krastavitzi, pecheni piperki, luk, maslini i vsevuzmojni drugi vkusotii, koito triabva da si predstavite vednaga shtom vidite zvuchnite im bulgarski nazvaniq, izpisani na latinica.

                      На пръв поглед изглежда, че пристигналите от чужбина курортисти трудно биха се оправили в джунглата от непонятни и създадени специално за тях обяснения, от странни табели, забързани хазяйки и плажни продавачи на “царевицейшън”, че биха се отчаяли от редовните престрелки, инциденти, катастрофи и наводнения. На втори обаче се оказва, че подобни събития и явления нямат значително влияние върху очакванията и настроението на туристите. Вероятно защото са имали нагласата, че тук така и би трябвало да бъде. Или пък виждат и нещо повече, нещо като морето, което въпреки всички си е синьо и топло, като мекия пясък и солените вълни, скалите и слънцето, джунджурийките и шареното веселие, красивите млади хора, които се радват на живота. Дано е по-вярно второто и дано сме по-склонни да пазим него.

                      28.08.2005
                      dnes.bg

                      Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                      "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                      Comment


                      • #12
                        Относно: Мило дневниче...

                        Първоначално написано от stertje
                        ....“Тук е лодката на Бай Брадър”....
                        Аз ще се кача на тая лодка

                        Comment


                        • #13
                          Относно: Мило дневниче...

                          Сбогом, любов...
                          От: Кирил Христов

                          Илюстрация: Корбис
                          Наречете ме психар, куку, лунатик и дори ако щете маниак, но аз истински тежко преживявам решението на Кока Кола да спре производството на бутилката от 1,5 л. Всеки, допирал жадни устни до чаша, налята от запотената цилиндрична, неорелефена бутилка, усещал експлозията на мехурчета в гърлото си, докато кехлибарената течност бушува дълбоко в него, за да утоли и най-свирепата жажда и остави тънък леко кисел лимонов вкус, знае, че само една бутилка с Кока Кола 1,5 л можеше да го направи. Единствено бутилката от 1,5 л можеше да достави такова удоволствие на истинския фен и то от първата до последната чаша.
                          Винаги съм се чудил на себе си и съм бил убеден, че съм някакво психо, очевидно, щом само аз виждам разлика в качеството, но, съгласете се, че повечето хора дори не правят разлика между Кока Кола и Пепси. Има хора които твърдят, че дори гаражната кòла почти се доближава да оригинала, което си е вече чист абсурд и светотатство в очите на хора като мен.
                          През годините обаче намерих силен брой привърженици, които също бяха стигнали сами до заключението, че Кока Кола от литър и половина е най-доброто от компанията на нашия пазар. Колко често сте виждали реклама на Кока Кола от 1,5 литра по телевизията или каквато и да е друга медия? Не сте, нали?
                          Защото се рекламират само нещата, които трудно се продават сами. Само съвършените неща се продават сами. Поисках отговор от самата компания, но ми казаха, че според направено проучване сред потребителите новата разфасовка от 1,25 л вършела същата работа и много се харесвала. Ясно е, че масата винаги се лъже. Ясно е, че масовият вкус налага чалга и ракия, а не класически опери и изтънчени вина.
                          Но какво остава за истинските ценители и къде е техният глас?
                          За да ви вкарам по-навътре в историята, ще ви разкажа какво е Кока Кола за мен. Началото бе поставено през 81-а, когато бях едва на 2 години. Бях возен в количка с дунапренена седалка и носех чепици с цип.
                          Майка ми и една нейна приятелка с дете на моята възраст ни водеха на сладкарница, където ме черпеха с пасти и Кока Кола в онези малките бутилчици. Ако имахме късмет ни даваха и сламки. По онова време мразех тази напитка толкова много, че Иванчо (моят приятел и колега по количка) я изпиваше вместо мен.
                          Години по-късно обаче аз неусетно заобикнах малката закръглена бутилка и й станах верен почитател. Помня, че струваше 25 стотинки чашата... и на Синьото в София, и на Златни пясъци, стига да намериш, цената беше една.
                          През 88-а тя изчезна. Жестоката криза ни принуди да действаме контрабандно и аз и баща ми, предрешени като чакащи рейса на Окръжна болница, си направихме среща с човек, занимаващ се с пласиране на еднолитрови бутилки. Знаехме само, че носи кодовото име “Петър” и е облечен с балтон и каскет, а в дясната си ръка ще носи плик от “Булгаркооп” с две увити в парцали еднолитрови кòли. Тогава кòлата беше още в бутилки от швепс.
                          След успешно извършена сделка, в която все едно търгувахме не кòла, ами кока, се прибрахме в къщи и бях уведомен, че предвид тежката ситуация, дажбата ми се определя на чаша на ден. Една чаша за цял ден. И то ако се държа добре в училище и поддържам средно добър резултат. Успях.
                          Първата ми любов започна с Кока Кола. Сънувал съм я даже. Пил съм дори извращенията й като Кока Кола лайт, ванилия и череша. Знаех, че колкото и праведно да живее човек, накрая умира и отива в рая, а там едва ли сервират студена кола с лимонче. Поне в менюто (Библията) я няма. Ако искайте вярвайте, но аз и брат ми пием кòла в едни и същи чаши от 1991 година насам. Бяха 8, сега са 4 и това е причината само аз и брат ми да пием от тях. Много са ценни. Никога не ги предлагаме на гости.
                          Помня пускането на еднолитровата Кока Кола в София в новите стъклени релефни бутилки. Помня подмяната на бутилчиците от 0,20 л на 0,25 л. Спомням си, че в Плевен бутилките бяха различни, а аз като пътувах към различни градове се запасявах с кòла от София. Помня слогана на тогавашната реклама “You can't beat the feeling”. Помня и първата ми кутийка Кока Кола, която баща ми ми донесе от Германия. Още си я пазя на тавана на вилата.
                          Помня 1992-а. Пускането на бутилката от 1,5 литра. Революцията на напитката. Преоткриването и осъзнаването, че не само кòлата в кутийки може да ме докарва до екстаз. Велики времена.
                          Сега, поглеждайки назад, си мисля, защо в последно време, подлъган от колегите си, се наливах с кòла от по 2 л. Защо не оцених на време 1,5 литровата бутилка? Нима не вярвах, че, като повечето неща в живота, и тя е толкова преходна? С нейната смърт си отиде една цяла епоха от историята на компанията и част от моя живот.
                          Как разбрах за края?
                          Наскоро се върнах от двуседмичен престой в чужбина и Нея я нямаше. Беше си отишла без да каже сбогом или да се прости с нас. За щастие, брат ми бе предусетил трагичния й край и се бе запасил с 6-7 бутилки. Колкото пари имал в джоба, ги дал. Седнахме да се простим с тях насаме, мълчейки. С любимите ни ритуални чаши в ръка. Погребението бе кратко.
                          Ще си спомняме за нея само с добро. Сбогом, литър и половина. Дано някой ден се видим отново... все пак животът продължава.
                          П.С. Днес опитах новата разфасовка от 1,25 литра. Става...всъщност е доста добре, но ме е страх да се влюбя в нея така, както направих с 1,5 литровата. Не искам отново да бъда наранен. От любовта боли.

                          днес.бг

                          Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                          "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                          Comment


                          • #14
                            Относно: Мило дневниче...

                            Климатик ор нот климатик



                            Илюстрация: Корбис
                            Жега. В офиса ни, за щастие, има климатик. Но това само прави живота на всички тук още по-труден. Като няма климатик, е лесно - знаеш си програмата: пот, пот, пот, припадък, айрянче със солчица и така до вечерта, когато се разхлаждаш с реклама на бира на фона на Преслава плюс мекички пеленки. Но с еъркъндишъна е друг филм. Първо, понеже стаите архитектурно са строени така, че няма как всички да сме с лице към климатика, все ще има някой нещастник, който да е с гръб към него. Аз преди няколко лета бях убедена, че имам мозъчен тумор, докато осъзнах, че устройството просто ми духа между втория и третия прешлен. Много неприятно.
                            И сега същото. Сутрин като се влезе в стаята, температурата е с поне 10 градуса по-висока, отколкото навън, а въздухът е колкото да ни поддържа функцията дишане. За излишък не говорим, така, да имаш да си поемеш няколко глътки повече. Но това, естествено, са глезотии. Баба ти като че ли все е дишала.

                            Обаче липсата на кислород малко или много вреди на работния процес, щото човешкият мозък почва да мисли само за следващата порция въздух и някакси за друго не остава време и място. Затова с котешка стъпка издебвам момента, когато улисаните колеги са забили поглед в мониторите, и щраквам бързо устройството.
                            Днес обаче май избързах малко, щото един колега ме усети. Опитах се да бъда светкавична, дори лазих под две бюра и една масичка, за да стане по-скришно, но той се извъди наблюдателен. Те финансистите са такива.
                            Забелязала съм, че споровете за климатика са едни от най-разгорещените /колко умно/. Всеки си вади аргументи откъдето може. От сорта на: часът е девет, кой пуска климатици в девет? Контрааргумент: Все още не е забранено да си го пускаш когато имаш телесна нужда от него, а не в определен час. Аргумент: Вратът ми се схваща. Контрааргумент: Сваряват ми се белтъците в мозъка.
                            Наистина, не знам кое от двете е по-лошо. И с изкривен врат не е хубаво, щото чакръкчиите в последно време са кът. Ама и с омлет в главата не се живее. Не знам.
                            Накрая надделявам. Щото съм гадинка по характер, майка ми навремето казваше, че трябва да стана прокурор. Климатикът духа, та се къса. Настроила съм го на пред-криогенна фаза и се радвам, че клетките в тиквата взеха да мислят и за други неща освен атмосферните условия и от време на време – миграцията на чайките.
                            Оплаквания няма, всичко изглежда наред. Обаче... колежката Велина започва да киха. Всичко почва невинно. Една мъничка кихавичка. Следват още няколко. Кихавиците стават все по-гръмогласни и привличат вниманието на всички.
                            Чувствам се чудовище. Звяр. Червен кхмер, радикален екстремист, сепаратист. Терорист и сериен убиец. Чувствам се като човек, който закусва с пеленачета. Гузно прокрадвам пръстче към дистанционното и смирено го щраквам под одобрителна и гръмка кихавица. Обличат се жилетки, докато по челото ми се стича пот.
                            През около десет минути снова до кухнята, където от двайсетлитров бидон с минерална вода си наточвам в половинлитрова бутилчица. На третото ходене започвам геоложки изследвания на терена и дали той позволява прекарване на тръба или поне директен маркуч от кухнята до стаята. Хич обаче не ме бива в копането, така че оставам на този план. От време на време ми се привиждат кактуси и гущери, но като примигна няколко пъти, установявам, че е заради потта в очите ми.
                            Мисля си за котката ми, която в жежки моменти си тръшва козината на мозайката на балкона и там вегетира. Отгоре ненормалният ми съсед хвърля сурова царевица по махленските гълъби, които е осиновил с решение в Държавен вестник, и всичко това пада върху котарака.
                            Пуйо, викам, мръдни се малко, целия си в царевица и перушина. Пуйо обаче лежи по гръб, с лапи във въздуха и не му пука за околния свят. Щото му е хладно там, на животинчето. А животните знаят какво трябва да правят. Като им е жега – отиват на хладно. Не си търсят аргументи дали е девет часа или им се схваща опашката.
                            Сега постигнахме нов консенсус. Зиморничавите колеги остават в едната стая, където могат да си готвят задушени зеленчуци на мокета за обед. Другите се изнасят в съседната стая, за да живеят така, че да не им се спаружва сивото вещество и да припадат на ротационен принцип.
                            Първоначалните прогнози сочат, че така ще изкараме лятото безболезнено. Препоръчвам го и на вас като вариант, ако имате подобни проблеми в офиса. Използвам случая да се извиня на всички действителни лица и събития, описани тук. И да кажа на Вили: Наздраве и ми прости за терора
                            P.S. Според последни научни изследвания, кихането е изключително полезно за белите дробове, кожата, стомаха, петите и трохантерите. И не винаги е признак на настинка. В този сезон е по-скоро сигнал за сенна хрема.


                            От: Красимира Хаджииванова - днес.бг
                            Last edited by stertje; 31-05-06, H:i.

                            Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                            "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                            Comment


                            • #15
                              Относно: Мило дневниче...

                              Писмо ду бай Сечко!!

                              Dear, бай Сечко,

                              Многу съм ръзвълнуванъ...Дниес, ама точну днес имах сгледа с идин продусер..той май се оказа без "проду"-то опреде, ама няма значение! Та вика ми: "Маце, ти ли искаш да са цаниш са фолк-дива, сиреч - чалгаджийка..".Брие, викам си, най-после, бай Сечко, и мен ма огря! Толкоз са развулнувах, че забраих да издоя кузите и да пуснъ магарито да пъсе..."Начи, пивица искаш да стааш". Отговарям: "Ми искам, бе, как да ни искам.."
                              - Пейш ли, ма, моме?
                              -Абе, чи пея..
                              - Ама убу ли пееш?
                              - Абре, убу пея, бе, чиче..и свиря дажи..Аку искаш и теб ша посвиря..
                              - Ам то ся нема нужда..ти на други хора са свириш, ама айди да та видим дали от теб ша стаа пивица. Начи, мойиш да пеиш..Хмм, туй не ми аресва..
                              - Що, бе, чиче?
                              - Ми ша си гуляма конкренция..ъъъ конклудениця, ма! Моити ни моат пеят...Аз дан мислиш, че ги слушам...Аз съм глух с лявото ухо, а дясното го няма..така е от войната.
                              - Кажи, ко да праим, бате? Многу искам да стана известна!
                              -Как ти викат, ма?
                              -Цура, чиче.
                              - Цуро, първа точка ут дневния ред на Пайнир студио е да ти сминим имито. Ни мои така!
                              - Що, бе, чиче? На баба ма кръстиха, ама тя беше с "К" отпред...ма вечи ни било мудерно.
                              - Ааа, ти си гиниална,ма! Айди ся, ша вземеш имито на баба си! Така, де, трябва ни нищо по-екзитенциално!
                              - Икзалтирано ли?
                              - Ба ли му мамата, Цуро! Сига, ти немаш много пълнеш, ама ши трябва! За силиком чувала ли си?
                              - Да, чиче, имам.
                              - Как тъй, ма? отде пари?
                              - Ми в Хоремага все ми викат: "Ей, Цуро, кат силиконени динки са ти пазвите,ма!" Низнам ко значи, ама...
                              - Я си махни сутиена..
                              - Аз ни нося!
                              - ИИИИ! От утри си само със сутиен! С негу шъ лягаш, с негу шъ ставаш..и с него ша са разхождаш!
                              - Ми други дрехи?
                              - За ко са ти, ма, куха кратуно? Аз дан съм милионер! те при мен ни са обличат, а са събличат,ма! Айди, дигай багажити и да та водя в Софията! Да та придставя там и да им пукажиш заслугити си!

                              А тъй, бай Сечко, сига идвам у Софията да видъ как е животъ в гулемия град! Казаха ми,че ше пирформам духува музика..Аз им казах, чи ни знам ко е тва..Ма те ма успокоиха, чи ша са науча многу бързу! Ши ставам интиликтуалка, бай Сечко! И посли ша ма проверят през задния вход..аз им казах, чи няма нужда, щот аз винаги пускам през главния...Пак ши ти пиша за успехити ми кату фолк-дива! Дажи ши ти пратя и експулзирано новия си хит!
                              По-здрави и цилуфки!

                              Твойа Цура, понастуящем с "К" отпред!

                              /vilify.blog.bg/

                              Имам си цветенце за поливане.Щтрак.
                              "Най-добрата част от живота на човека са неговите малки, незапомнени постъпки, извършени с доброта и любов"


                              Comment

                              Working...
                              X